Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Имаш ли нужда от помощ?

Сам се извърна рязко и видя усмихнатото лице на Том Адамс. Чувстваше се уморена и в лошо настроение. Точно в момента не искаше да вижда нито Том, нито когото и да било от полицията. Постара се чувствата й да не останат скрити.

— Вие двамата с Фармър сте като кърлежи. Щом се закачите, няма отърваване от вас.

Адамс се усмихна, без да се впечатли от обидата. Бе чувал доста по-неприятни неща. Приближи се до нея и й помогна да довлече храста до дупката.

— Опитай се да й влезеш в положението. Не се случва често да има две неразкрити убийства в месец и единственият заподозрян да се разхожда наоколо, свободен като… птица.

Сам не се впечатли.

— Това си е неин проблем.

Стигнаха до дупката и пуснаха храста вътре.

— Мислех, че е и твой.

Тя започна да полива храста с градинския маркуч.

— От къде на къде?

— Фармър е първата жена старши детектив в кеймбриджката полиция и доста хора биха се зарадвали на провала й. Някои вече възприемат убийствата като повод да я разкарат. Може и да изглежда сурова, но си остава уязвима при такива сривове в кариерата.

Сам спря водата и се обърна към него:

— Нима не е така с всички ни?

Изведнъж се почувства доволна, че той е дошъл. Вгледа се в лицето му и се зачуди дали защитава и нея самата така, както защитава Фармър. Улови се, че изпитва някаква ревност заради отношенията му с шефката. После се сети, че го гледа прекалено дълго и бързо извърна глава, за да скрие смущението си. Започна да запълва дупката около храста.

Адамс бе леко озадачен. За миг му се бе сторило, че усеща някаква топлина в отношението й, но явно се бе заблудил — Сам очевидно се дразнеше от присъствието му. Поколеба се как да излезе от ситуацията, защото не искаше отново да си тръгва, скаран с нея.

— Ще имаш ли нужда от още помощ с храстите?

— Не, благодаря, вече свърших. — Тя въздъхна замислено. Беше усетила по интонацията му, че го е накарала да се чувства неловко. Всъщност не й се искаше той да си тръгва така бързо. — Ако държиш да свършиш нещо полезно, може да направиш чай.

— За двамата?

Сам кимна и той се отправи към кухнята.

Малкълм Първис вече бе търсил навсякъде. При всичките й стари познати и приятели, в клуба на Бърд, в дома му — Франсис никъде я нямаше. Бърд също го нямаше. Не че не разчиташе на полицията, но те не я познаваха така добре, както я познаваше той, и затова смяташе, че е по-вероятно да я открие сам. Дори бе успял да се свърже с жената, която водеше курса за бъдещи родители. Тя потвърди, че Франсис е била на заниманието предишната вечер и че си е тръгнала в добро настроение, с обещанието следващия път да доведе на всяка цена и баща си, каквото и да става.

Паркира колата си в гаража, заключи я и влезе в къщата. Погледна бебешката количка в коридора, залюля я и усети, че няма да може да владее емоциите си още дълго.

Звънът на вратата дойде като спасение. Той изтича обратно и я отвори широко, очаквайки да види притесненото лице на дъщеря си и да изслуша обърканите й извинения. Знаеше, че няма да го интересува къде е ходила. Единственото, което щеше да има значение, бе, че е жива и здрава.

Полицаите имат необяснимата способност да ти казват всичко още преди да са си отворили устата. Малкълм бе научил предостатъчно за израженията и физиономиите им в съда и се гордееше с това, че винаги успява да отгатне мислите им, независимо колко безразлични и спокойни се опитват да изглеждат. И сега разбра какво ще му кажат, така че едва се удържа да не затръшне вратата под носа им. Ако не успееха да му го кажат, значи нямаше да е вярно.

— Господин Първис?

— Да.

— Може ли да влезем за момент, сър?

Той остана неподвижен.

— Мъртва е, нали?

Инспекторът и младата полицайка до него съвсем се смутиха.

— Може ли просто да влезем, сър?

Малкълм Първис отметна глава назад и се взря през сълзи в тъмното небе. Писъкът, който нададе, дойде от самото дъно на душата му — цялата му енергия се концентрира и изля в този вик.

Този изблик изплаши младата полицайка и тя отстъпи назад. Инспекторът бе виждал такива неща и преди и сега просто прегърна силно Малкълм, както баща прегръща разплаканото си дете.

Сам седеше на малката дървена пейка в дъното на градината. Беше поставила скамейката на такова място, че да се вижда цялата околност. Том Адамс седеше до нея и отпиваше от димящия чай. Тя повдигна леко своята чаша.

— Добре си го направил.

— Многогодишен опит. Човек все пак научава това-онова в полицията.