Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Може да се намери диворастящ само в един район на страната — по поречието на река Хелфорд в Корнуол. Доколкото знам, в ботаническата градина в Лондон има няколко много красиви екземпляра от този вид.

— Може ли да се захване?

— Да, без проблем. Както виждате, това е много красиво растение.

Сам му подаде лупата и кимна.

Шоу продължи:

— При мен беше идвал един младеж преди години. И той бе очарован от историята за Айънсмит. Дори си взе издънки от бръшляна. Щеше да пише книга. Как му беше името? Имаше нещо свързано с животни във фамилията му.

— Себастиан Бърд 4 4 Думата „bird“ (бърд) означава на английски птица. — Б.пр. ?

— Да, точно така — Бърд.

Малкълм Първис пристигна в дома си рано сутринта, след като нае кола, за да се прибере от Лондон, вместо да хване последния влак предната вечер. Не знаеше как ще си намери място във влака, дори и в първа класа, а съобщенията за мъглата го бяха убедили да не тръгва с колата вечерта. Сега извади бебешката количка от багажника и бавно я изтегли до входната врата.

Чувстваше се все по-притеснен за Франсис. Беше й оставил един куп съобщения на телефонния секретар, но тя така и не му се бе обадила. Малкълм отключи вратата и издърпа количката вътре. Завесите още бяха спуснати и макар че къщата тънеше в мрак и не се виждаше нищо, той разбра, че тя е пълна със свежи цветя. Уханието им се носеше навсякъде, не бе го усещал, откакто жена му бе починала. Това бе работа на Франсис, помисли си той, трогнат. Светна лампите и тръгна да обикаля къщата, викайки дъщеря си. Излезе дори в градината, но не я намери никъде. Влезе в гаража и забеляза, че и колата й я няма. Отиде в дневната и пусна записаните на телефонния секретар съобщения. Всичките бяха оставени от самия него — очевидно Франсис не ги бе прослушвала. Щом разбра, че и последното съобщение не е от нея, започна да се паникьосва. Вдигна слушалката на телефона и набра номера на полицията.

Бирата му дойде много добре. Всъщност трите бири. Кучетата го чакаха в колата повече от час и сега той се чувстваше малко виновен, така че измина няколко километра повече, за да ги пусне да потичат из парка на абатството. Паркът бе много красив — обикновено вечер го осветяваха десетки прожектори. Но от няколко седмици бе затворен за посетители, защото правеха някакви ремонти, и се наложи той и кучетата да си проправят път към поляните край абатството, промъквайки се през дупка в живия плет.

Запали цигара и се загледа в кучетата, които побягнаха към руините, като подскачаха и се преследваха едно друго, правейки широки кръгове. Вече се стъмваше все по-рано и паркът изглеждаше някак меланхоличен. Кучетата се отдалечиха още повече от него и той им подвикна:

— Пип, Макс, тук! Връщайте се!

Те не обърнаха внимание на виковете му, а продължиха да тичат към абатството, прескочиха ниска каменна стена и изчезнаха сред руините.

— Проклетници — измърмори той, ядосан, че трябва да прекоси целия парк, за да ги прибере. Доус си падаше по биричките, не по разходките. Беше си купил кучетата, за да го стимулират да се движи повече, но това бързо му дотегна, вродената му леност надделя и той пак съкрати ходенето пеша.

Докато вървеше към абатството, чу, че кучетата залаяха яростно, но някак изплашено и объркано. Лаеха особено, не както обикновено. За момент Доус се изплаши, после любопитството му надделя и той тръгна да търси кучетата. Стигна до стъпалата към подземието на абатството. Лаят определено идваше от тази посока.

Доус повика кучетата, но те не реагираха. Той се поколеба известно време, накрая събра кураж, извади малкото фенерче от джоба си и тръгна бавно надолу. Фенерчето освети някаква голяма дъбова врата, която стоеше открехната. Металното й резе висеше надолу, след като очевидно бе изтръгнато насила от стената. Промъкна се трудно между вратата и зида и се озова в просторно помещение. Съдейки по вида му, реши, че е частен параклис, макар и доста порутен и занемарен. И двете кучета стояха срещу олтара в дъното на помещението и лаеха яростно срещу нещо, което лежеше отгоре му.

Греъм Доус извади каишките им от джоба на палтото си и тръгна към тях. Противно на очакванията му, появата му не ги успокои, така че той за пръв път погледна в посоката, в която лаеха кучетата, за да види какво ги е раздразнило така силно. Това, което видя, го накара да залитне назад.

— О, боже! О, боже!

Сграбчи кучетата, закачи бързо каишките им и ги задърпа навън, без да отмества поглед от ужасната гледка при олтара. Щом стигна до вратата, се обърна и разтреперан, побягна по стъпалата.