Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Всичко, което можете да ми кажете. — Тя отпи от чая си. — Може и да се движа по погрешна следа, но все пак смятам, че има сходства между смъртта на Чарли и едно убийство, което разследваме в Кеймбридж.

— Убийството на Джеймс?

— Да, то.

— Четох за него. Ужасна история. Толкова млад човек. Има ли шанс скоро да заловите убиеца?

— Не, не е сигурно. Полицията има заподозрян, но според мен грешат.

— Имате ли улики?

— Няколко влакънца, но нищо съществено.

Заинтригуван, преподобният Шоу се облегна назад.

— Какви по-точно са влакънцата?

— Едното е от някаква вълнена дреха, а другите са конски косми.

— Конски косми — много странно.

Сам се почувства неловко заради тези въпроси и се притесни да не е разкрила повече информация, отколкото е допустимо.

— И двете улики бяха елиминирани. Изглеждате много заинтригуван от случая.

— Падам си по книгите на Агата Кристи. Историите за престъпления са ми много интересни. Не ми се случва често да разговарям на подобни теми в такова затънтено място. Случаят с Айънсмит е единственото интересно нещо, случило се в селото през последните триста години.

Сам върна разговора по същество:

— Саймън ми каза, че сте специалист по този въпрос.

— Знам доста, но повечето са слухове, които се носят в селото. Нали знаете какви са хората в малките общности. Човекът, който би могъл да ви свърши работа, е главен инспектор Роумър.

— Къде мога да го открия?

— В гробището недалеч оттук, страхувам се. Закъснели сте с няколко години.

— Какво се е случило?

— Нищо особено. Рак. Бедният човек! Аз водих службата на погребението му. Беше първата ми погребална служба тук. Роумър се беше вманиачил по отношение на това убийство, дори и в смъртта си. Настояваше да бъде погребан в двора на църквата, за да остане там като един вид постоянно предупреждение към убиеца. Доста разбуни духовете навремето. Но за него това е бил единственият случай, който не е могъл да разреши.

— Какво можете да ми кажете за Чарли?

— Нали знаете, че е бил чернокож? Мисля, че той и брат му са били първите в тази област. Тук все още има много малко чернокожи. Както и да е, хората се страхували от него.

— Защото е бил чернокож?

— Отчасти може би, но освен това го мислели за магьосник. Зъл магьосник. Случвали се най-различни странни неща и хората ги приписвали на Чарли, носели се всякакви слухове.

Сам се чувстваше все по-заинтригувана.

— Например?

— Ами най-странната история е описана тук. — Той взе една дебела книга с кожена подвързия от масичката до стола си. — „Фолклор, обичаи и суеверия на жителите на Фенландския район“ от преподобния Клайв Молтън, мой предшественик. Той бил първият човек, записал легендата за черното куче. Саймън не ви ли я разказа?

Сам поклати глава и се сети да отпие от чая си, преди да е изстинал напълно.

— Странноприемницата в селото е наречена на него. — Сам си спомни табелата пред сградата, където бе спряла колата си. Шоу продължи: — През 1910-а едно ратайче попаднало на голямо черно куче, докато работело в полето. Виждало го по едно и също време — привечер, когато започвало да се смрачава, в осем последователни дни. Момчето било само, когато видяло огромното животно, и щом разказало на другите ратаи във фермата за случилото се, те му се присмели. На следващата вечер обаче кучето се появило отново пред момчето, но вместо да изчезне след известно време, се превърнало в жена без глава. Това видение тръгнало към момчето и някак си минало през тялото му, а ратайчето припаднало от ужас. Същата вечер братът на момчето умрял, след като паднал под колелата на една каруца. Оттогава всички вярвали, че появата на кучето е предзнаменование за неестествена смърт.

Въпреки че бе време за обяд, Марша Евънс реши да не спира работата си в лабораторията. Само по това време можеше да си осигури необходимото спокойствие, за да се занимае с бръшляновата клонка, намерена в гробницата, без да й се налага да отговаря на неудобни въпроси. Първо огледа листата с много силна лупа. Това, което я заинтригува най-много, бе възелът в центъра на венеца. Тя се опита да го нарисува, като го гледаше внимателно през лупата. Остана доволна от скицата си, остави бръшляна и лупата и тръгна с рисунката към кабинета на Джордж Бишъп.

За неин късмет, Джордж бе в кабинета си. Седеше край един от работните плотове и четеше задълбочено новия брой на списание „Всичко за яхтите“, докато в същото време се опитваше да извади с пръсти малко парченце от сандвича с говеждо, което се бе заклещило между зъбите му. Джордж бе от специалистите по огнестрелни оръжия, но също така бе и запален яхтсмен, бе написал множество книги на тази тема, най-важната от които, от гледна точка на Марша, бе справочник за възлите.