Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Застанал до прозореца в кабинета си, той гледаше как белият пушек се разсейва над покривите на съседните къщи. Добре гореше. Знаеше, че ще трябва да се върне по-късно в градината и да събере всички дреболии, които огънят не е успял да погълне. Копчета, метални брошки — винаги се изненадваше от това колко много неща остават. Щом събереше всичко, щеше да ги разхвърли в най-различни краища на областта, така че никой да не ги открие. И да ги намереха, никой нямаше да ги свърже с убийството.

Беше се разочаровал, че двамата не бяха заедно: така щеше да си спести време. Все пак бе извадил късмет. Беше я изгубил за известно време в мъглата и вече си мислеше, че ще трябва отново да започне цялата подготовка, когато буквално се блъсна в нея. Отначало си каза, че е просто късмет, но после усети как Неговата ръка го е направлявала в мъглата към набелязаната цел.

— Две приключени досиета, остават осемнайсет — прошепна той.

Протегна се напред и произволно извади папка. Редовно ги разбъркваше, за да няма никаква представа коя ще е следващата му жертва. След като сам бе избрал първите три, реши, че Бог трябва да диктува съдбата на останалите. Всички щяха да умрат, разбира се, но чувстваше, че няма право да определя реда им, само Бог можеше да решава. Отвори папката, разпръсна съдържанието й по бюрото си и го разгледа. Повечето папки съдържаха най-обща информация за произхода на съответния човек, име, адрес, възраст и в някои случаи подробности за местоработата и колата. Най-важното от информацията във всяко досие бе снимката. Бе успял да се сдобие със снимка на всеки един. Много се гордееше с това. Закачи снимката от тази папка на корковата дъска до бюрото си, за да му е пред очите и да му напомня какво е направил съответният човек.

Спомняше си тази жена — бе от съдебните заседатели. И сега в съзнанието му изникна споменът за лицето й, когато го улови да я гледа, докато четяха присъдата. Надяваше се и тя да си спомни кой е той, когато й дойдеше времето.

Бе станало обед, когато Сам стигна до селцето Литъл Доркинг. Въпреки че бе тръгнала веднага щом отхвърли сутрешните си задължения, мъглата от предната вечер още не се бе вдигнала и придвижването с кола бе много бавно и трудно. Докато стигне до малкото селце, все пак слънцето успя да пробие и мъглата започна да изтънява.

Паркира колата си пред една от местните странноприемници, наречена „Черното куче“. Постройката беше много красива — дълга и бяла, със сламен покрив и малки прозорци с капаци. Колкото и да бе красива странноприемницата обаче, Сам сметна, че табелата, която се поклащаше леко над входа, никак не подхождаше по стил. На нея бе нарисувано голямо черно куче с оголени зъби и кървясали очи. Според нея много по-подходящ би бил черен лабрадор с фазан в устата. Когато слезе от колата, Сам забеляза, че две жени от другата страна на пътя любопитно я оглеждат. Погледите им я смутиха. В тях имаше не само любопитство, но и известна враждебност. Сам опита да я разсее с дружелюбна усмивка, но жените веднага й обърнаха гръб и продължиха разговора си. Всъщност Сам бе убедена, че те не си казват нищо важно, а само чакат нова възможност да погледнат към нея. Бързо се отправи към странноприемницата.

На рецепцията нямаше никой, така че Сам звънна с камбанката и зачака някой да се появи. Вътрешността бе също така очарователна, както и външното оформление. Съвременен интериор, но с достатъчно оригинални детайли, които да създадат усещане за старинност и да привлекат интереса. Срещу рецепцията имаше голяма камина, чиято опушена черна вътрешност доказваше редовната й употреба. По долния ръб на камината бяха изрисувани някакви странни, преплитащи се бели кръгове. Те напомняха малко на олимпийските кръгове, но бяха по-силно раздалечени и по-неравни.

На рецепцията най-после се появи ниска и доста пълна жена на средна възраст. Тя се усмихна въпросително на Сам.

— Мога ли да ви помогна?

Беше топла усмивка и Сам оцени любезността на жената.

— Да. Дали ще можете да ме упътите как се стига до дома на преподобния Шоу?

Без да спира да се усмихва, жената от рецепцията излезе на улицата и тя я последва. Жената протегна ръка и започна да дава указанията си:

— Продължете по пътя до центъра на селото и го пресечете до стария паметник. Продължете към старата ковачница и там завийте наляво по Суолоу Роуд и ще видите дома на викария вдясно, на около стотина метра по-нататък.

Щом жената понечи да се прибере, любопитството на Сам надделя и тя попита: