Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Обикновено Малкълм изчакваше да поговори още малко с клиента и роднините му, чиито похвали винаги го радваха. Този път обаче делото се бе проточило повече от очакваното, ставаше късно и той нямаше намерение да се бави. Бързо си проправи път, мина през гардеробната, където свали тогата и перуката си, и се отправи към изхода. На тротоара пред стъпалата чакаше тълпа журналисти и телевизионни репортери. Щом той се появи, те веднага се насочиха към него и Малкълм замръзна на място. За щастие се оказа, че не той е обект на вниманието им, а клиентът му, който тъкмо излизаше от съда с адвоката и семейството си. Те се потопиха в морето от камери, микрофони и бележници, а Малкълм се измъкна незабелязано. Поне вече вярваха в невинността му, за разлика от самия него. Забързано закрачи към кантората си, която се намираше на половин километър от съда. Щом стигна там, изтича по дървените стъпала, прескачайки ги през едно, и като се качи до горния етаж, се наложи да се хване за перилата, за да не припадне от задъхване.

— Ще си докарате някой инфаркт, ако не внимавате, господин Първис.

Беше Майкъл Скот — чиновникът в кантората, който стоеше пред кабинета му и побутваше леко напред-назад красива бебешка количка в тъмносиньо. Той изчака търпеливо шефа си да си поеме дъх. Най-после Малкълм се съвзе достатъчно и погледна към чиновника.

— Браво, Майкъл, изглежда страхотно!

— Старая се да сте доволен, нали това е целта. Малко е старомодна обаче, не мислите ли, сър?

Малкълм се възмути:

— Глупости! Съвсем същата бяхме купили и за Франсис.

— Преди двайсет години. Времената се променят, младите жени също.

Малкълм погледна към количката и после пак към чиновника.

— Много ще й хареса. Ще е идеална за внука ми.

— Значи вече е родила, така ли?

— Не, не още. Защо мислиш, че е родила?

— Казахте „внук“.

— Добре де, и внучка да е. Само да е живо и здраво.

Майкъл кимна усмихнат, а шефът му започна да люлее количката и да се навежда над нея, сякаш вътре има бебе.

Чиновникът реши, че не издържа повече и се отдалечи по коридора към стаята си. Явно нямаше нищо по-лошо от вида на бъдещ дядо.

Франсис изпи последната глътка от кафето си, после грабна палтото от закачалката в коридора и си сложи голямата вълнена шапка. Не издържаше на студ още от дете. Тогава баща й дълго масажираше ходилата й, за да се стоплят. Невинаги успяваше, но на Франсис много й харесваше, че баща й отделя време специално за нея. Застана до вратата и огледа за последен път къщата, за да се увери, че всичко е наред. Бе прекарала целия ден в чистене, така че всяко кътче да светне, и навсякъде бе поставила вази със свежи цветя. Спомняше си, че майка й го правеше и сега реши да изненада приятно баща си, когато той се прибере. Малък жест на благодарност за подкрепата и разбирането, които бе проявил към нея.

Погледна часовника си. Закъсняваше. Изтича навън към колата, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Колата бе много стара. По-рано бе принадлежала на майка й и Франсис бе убедена, че на баща й му става много драго, като вижда сега дъщеря си да я кара. Докато отваряше вратата, чу някакъв шум откъм храстите до пътя. Франсис се обърна да види каква е причината за шума, но макар че алеята бе осветена от уличните лампи, не можа да разпознае фигурата, която се изправи пред очите й. Гласът, а не лицето му, издаде кой е всъщност.

По гърба й полазиха студени тръпки — беше Бърд. Бавно заобиколи храста и застана само на няколко крачки от нея. Франсис веднага усети как в гърлото й се образува буца и й стана още по-трудно да си поеме дъх. Ръката й инстинктивно се премести върху корема.

Бърд пристъпи още една крачка и тя трескаво затърси алармата, която носеше по настояване на баща си в джоба на палтото. Пръстите й най-после напипаха ключето на алармата и го щракнаха. Звукът, който последва, бе толкова оглушително силен и натрапчив, че заехтя в цялата околност. Франсис не очакваше да е толкова силен. Тя пусна алармата и притисна длани към ушите си, опитвайки се да заглуши поне малко ужасния вой.

Бърд се слиса напълно и се завъртя изплашено, очаквайки незабавно нападение от неподозиран враг или пристигане на цяла колона от полицейски коли. В къщите наоколо започнаха да светват външните лампи и се чу отварянето на врати. Съседът на Франсис надникна над оградата и се опита да надвика алармата:

— Добре ли си? Какво става? — Той изгледа подозрително Бърд, който съвсем се смути и изтича към улицата, скочи в спортната си кола и подкара бързо към града.