Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Двамата детективи се спогледаха. Момичето продължи:

— Каза, че би ви ги донесъл и сам, ако не му се бе наложило да излезе.

Детективите изстенаха едновременно. Джок взе чашите и подаде едната на партньора си.

— Онази, лудата, ще ни обеси за топките.

Моран вдигна чашата си към момичето, което продължаваше да им се усмихва.

— Какво пък толкова, не може да ни обеси по два пъти.

Изпразниха чашите си на един дъх.

С Марша се спогледаха продължително, преди Сам да събере кураж и да потропа на вратата на бараката. Почти веднага тя се отвори и църковният клисар, хванал лопата в едната си ръка, ги изгледа раздразнено. Тя заговори:

— Аз съм доктор Райън, обадих се на викария.

Клисарят не се впечатли нито от титлата, нито от връзките й.

— Закъсняхте. Викарият каза, че ще дойдете в четири, а сега е вече и половина. Имам си достатъчно работа, за да вися тук и да чакам разни хора.

Сам опита да се извини:

— Съжалявам, забавихме се заради движението. Нали знаете какъв ужас е по магистралата.

Той я изгледа продължително, без да отвърне, после метна лопатата през рамо и излезе от бараката. Тръгна право към Марша и тя веднага отстъпи назад, готова да побегне. Единственото, което я спря, бе кучето на клисаря. Малкото животинче изтича към нея, размахвайки опашка, и явно се опита да разпознае дали тя е приятел, или враг. Марша се наведе и го погали и то веднага се претърколи по гръб.

— Добро куче.

Клисарят тръгна към гробището, без да промълви и дума, а двете го последваха. Докато вървяха между старинните паметници и гробници, Сам се замисли колко красиво бе всъщност това място. Тук, в царството на смъртта, животът кипеше в цялото му изобилие. Не бе виждала никъде такова разнообразие от диви цветя, събрани на едно място. А с промените, които бе донесла есента, дърветата и храстите наоколо бяха станали още по-красиви. Сякаш умиращите листа и цветя се опитваха за последен път да покажат колко прекрасни са били приживе. Сам реши някой ден отново да посети мястото.

Най-после стигнаха до гробницата, която търсеха, и клисарят се обърна към тях:

— Сума ти разправии за тоя, дето духа, ако ме питате. Нищо няма да намерите, полицаите обърнаха всичко с главата надолу, а после никой не дойде да оправя.

Сам го погледна.

— Не са знаели какво да търсят.

Тя отиде до гробницата. Капакът бе счупен и голямо парче в ъгъла липсваше. Реши, че може би ще успее да се пъхне направо през дупката. Обърна се отново към клисаря:

— Вие го открихте, нали?

Той вдигна ръка към носа си и подсмръкна.

— По-скоро го подуших, адски вонеше.

Сам кимна.

— Най-добре да погледна сама. — Извади малко фенерче от чантата си и го пъхна в джоба си, после подаде чантата на Марша. Наведе се към дупката. Едва се напъха, но все пак се оказа достатъчно слаба, за да се побере. След малко вече стоеше свита във вътрешността на гробницата. Въздухът вътре бе влажен и тежък. Въпреки неотдавнашното претърсване от полицаите, паяците пак бяха плъзнали навсякъде и Сам усети поне десетина паяжини край себе си. Дъното на гробницата не бе така почистено, както очакваше — по-скоро бяха разровили, вместо да извадят всичко навън. Изгнилите листа бяха покрити от тънък слой нови, сухи листа. Сам плъзна внимателно ръце по тях, вдигайки от време на време по някое, за да го огледа отблизо. Стараеше се да не пропуска нито сантиметър, но бе трудно. Пространството бе толкова малко и тясно, че тя почти не можеше да помръдне. Изплашени буболечки изпълзяваха изпод ръцете й или полазваха по тялото й, търсейки спасение от надвисналата опасност.

Тъкмо когато се канеше да се откаже от търсенето, лъчът на фенерчето попадна на едно изсъхнало, но ясно различимо листо от бръшлян. Сам внимателно издърпа клончето и бавно се заизмъква навън. Щом се изправи, потрепери леко — не толкова от студа, колкото от облекчение и радост, че търсенето й не е било напразно.

Клисарят я изгледа.

— Значи намерихте нещо?

Сам му се усмихна и вдигна високо увитото на венец клонче бръшлян.

Щом облечените в червени тоги съдии от Апелативния съд приключиха с четенето на присъдата, цялата зала избухна във възгласи. Обвиняемият се изправи и се обърна към приятелите си в залата, които вече бяха скочили на крака и викаха радостно, после размаха тържествуващо ръце във въздуха.

Някой докосна рамото на Малкълм Първис. Той се обърна и видя личния адвокат на клиента си, който му подаваше усмихнат ръка. Доволни, двамата се ръкуваха и Малкълм огледа още веднъж залата. Сега забеляза, че клиентът му — елегантно облечен, леко пълен мъж на около трийсет и пет — седеше на стола си, отпуснал глава в ръцете си, и плачеше като дете. Първоначалната еуфория от присъдата го бе напуснала.