Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Франсис се отърси от стреса, хвана алармата и я изключи. Внезапната тишина бе почти толкова оглушителна, колкото и воят. Постоя неподвижна още известно време, опитвайки да се овладее. Съседът, който продължаваше да стои до оградата, извика отново:

— Всичко наред ли е? Кой беше този?

Франсис още трепереше вътрешно, но се показа съвсем спокойна пред разтревожения мъж.

— Всичко вече е наред, благодаря ви, господин Майлс. Просто малко спречкване с бившия ми приятел.

— Е, ако всичко е наред?

Тя кимна и мъжът тръгна към къщата си. Въпреки всички усилия да се овладее, Франсис трепереше вътрешно. Бързо отвори вратата на колата, качи се и сграбчи кормилото с две ръце. Още не можеше да успокои дишането си. Усети, че й се гади, че й причернява и за момент се почуди дали да не се върне вкъщи и да пропусне курса тази вечер. Все пак реши, че Бърд вече е разстроил достатъчно живота й и че няма да позволи да продължи да се страхува от него. Свали стъклото на вратата и няколко пъти вдиша дълбоко, после изтри неусетно бликналите си сълзи с ръкава на палтото. Постепенно започна да се успокоява, намести се на седалката, завъртя ключа и подкара назад, за да излезе на улицата.

Далечните гласове на църковния хор, който пееше някъде високо в галерията, се носеха над осветените със свещи маси. Хората чакаха — някои със затворени очи, задълбочени в звуците, които бяха ехтели тук стотици години. Други оглеждаха странните сенки, които танцуваха по портретите на бившите декани на колежа, окачени на стените. Когато хорът замлъкна, всички присъстващи на вечерята обърнаха глави към почетната маса в предната част на залата. Професор Джон Уоткинс, деканът на колежа, се изправи с кристална чаша вино в ръка.

— Дами и господа, да пием за кралицата!

Вдигна чашата си и всички останали също се изправиха и повториха в хор тоста:

— За кралицата.

След задължителния кралски тост всички седнаха по местата си на дългите дъбови пейки и залата се изпълни с гълчавата от разговори и смехове на десетки хора.

Сам изглеждаше изключително елегантна и седеше точно пред портрета на един декан със сурово изражение. Докато бяха пътували от гробището дотук, някак бе успяла да се преоблече в къса черна рокля, да изчисти паяжините от косата си и дори да освежи грима си, така че на меката светлина на свещите изглеждаше също толкова официална, колкото и всички останали гости.

При влизането им в залата Марша бе повлечена в друга посока и сега седеше срещу привлекателен мъж на около двайсет и седем години. Очевидно водеха доста оживен разговор и се радваха на компанията си. Сам се усмихна, но и почувства лека завист заради младостта и възможностите, които още бяха пред тях. Спомни си, леко натъжена, кратките връзки, които бе имала през студентските си години. Тогава отношенията бяха естествени и непринудени. Тя бе част от компания, в която някой страничен трудно би могъл да разбере кой с кого ходи. Сам не бе усетила кога връзките бяха станали по-сериозни и ангажиращи, но от един момент нататък тя се бе съсредоточила върху кариерата и амбициите и възприемаше всичко останало като нежелано разсейване.

— Хубава двойка може да излезе от тях, нали?

Забележката я откъсна от мислите й за отминалите безгрижни дни. Беше я направила жената, която седеше точно срещу нея. Сам я погледна.

— Да, така е наистина.

— Хубаво е да си млад.

— Понякога.

Жената й протегна ръка.

— Аз съм Джанет Оуен. Мисля, че познавате съпруга ми, Ричард?

Сам кимна:

— Полицейския лекар?

— Да, поне засега. Макар че вече остарява за тази работа, честно казано.

Сам се усмихна любезно, опитвайки се да прикрие колко съгласна е с това твърдение. Джанет обаче не се заблуди ни най-малко.

— Виждам, че сте напълно съгласна с мен.

Смущението на Сам не си пролича, защото в този момент вниманието им бе привлечено от някакъв шум в далечния край на масата. Тревър Стюърт седеше до привлекателно русо момиче. Той не спираше да я прегръща, а тя се кикотеше весело. Очевидно държеше да демонстрира пред всички, че тя е негова и че останалите могат само да му завиждат. Въпреки че по принцип харесваше Тревър, сега Сам доста се подразни от сцената.

Джанет я погледна.

— Как успява този човек? Още малко — и ще тръгне с пеленачета.

Сам не отместваше поглед от похотливите движения на колегата си.

— Ами как иначе ще си навлече неприятности? Явно така се стига до истинските проблеми.