Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Какви са тези бели кръгове отдолу на камината?

— Рисуват се, за да не влизат вещици през комина.

— Аха! — Сам се зачуди дали да се усмихне, или да приеме отговора сериозно.

Жената се скри в странноприемницата, а тя потегли през селото, следвайки указанията й.

Както повечето селца в района, и това бе много старо и доста странно. Смесица от старинни и нови постройки, комбинирани по катастрофален начин. Белите варосани къщи с малки прозорци и врати изглеждаха съвсем не на място редом с модерните магазини и новите къщи с техните пластмасови дограми и големи витрини.

Щом стигна до пазара, Сам пресече макадамовия път и пое по паваж. В центъра на площада имаше голям каменен обелиск, до който се достигаше по няколко стъпала. В първия момент тя си помисли, че е някакъв доста безличен паметник на жертвите от двете световни войни, подобен на стотиците в областта. Но когато приближи до него, любопитството й веднага се засили. На основата, върху която лежеше обелискът, имаше грубо изсечен надпис:

В ПАМЕТ НА МЕЙБЪЛ СТИЪР,

ИЗГОРЕНА НА ТОВА МЯСТО ПРЕЗ 1722 г. —

ПОСЛЕДНАТА ВЕЩИЦА, ИЗГОРЕНА В АНГЛИЯ

Сам огледа камъка и си представи писъците на жената, когато пламъците са обхванали тялото й. Спомни си рисунките, които Саймън й бе показал. Надяваше се тази жена да е била вече мъртва, когато огънят е обхванал плътта й. Сигурно единственият грях на бедната жена е бил, че е практикувала някаква примитивна форма на медицина, т.е. била е предшественичка на нейната собствена професия. „Но умните жени винаги са плашели мъжете — и в миналото, и сега — каза си Сам. — Още по-лошо, плашели са църквата — бастиона на мъжкото върховенство.“

Погледна за последен път издължения кафяв камък и потегли към края на селото. Указанията, дадени й от жената, бяха безпогрешни и не след дълго Сам вече вървеше по чакълената алея към тухлената къща на викария. И друг път бе виждала подобни постройки, но те обикновено бяха превърнати в старчески домове или офиси. Тази тук, макар и малко порутена и позанемарена, все още се използваше за целта, за която е била строена, и така запазваше чара си.

Сам от години си мечтаеше за такъв дом, но си даваше сметка, че не е никак практично сам човек да живее в толкова голяма къща. Ако някой ден се сдобиеше с деца, може би щеше да се замисли по въпроса. Обаче с ужасния късмет, който имаше с мъжете, Сам гледаше все по-песимистично на вероятността да има свои собствени деца.

Стигна до голямата бяла врата и почука силно. Чу как звукът отеква в цялата къща, но не последва никакъв отговор. Шум от стъпки по чакъла зад нея я накара да се обърне. Кафяв стар женски лабрадор се приближаваше бавно. Беше навел глава, но размахваше дружелюбно опашка.

Сам се наведе и погали кучето зад ушите.

— Къде е господарят ти, а? Къде е?

Кучето сякаш разбра въпроса й и се отправи към задната част на къщата. Сам го последва. Щом заобиколи ъгъла, тя се озова пред много особена градина. На пръв поглед създаваше впечатление за пълен хаос, но след това Сам забеляза, че това е съзнателно търсено впечатление и си даде сметка, че то е дело на особено настроен ум.

Видя как лабрадорът прекоси градината и спря пред един мъж, облечен с дебело вълнено яке, клекнал край зеленчуковите лехи. Сам също се доближи до мъжа, възхищавайки се на умелото комбиниране на диви и култивирани растения. Щом го доближи, мъжът заговори, без да се обръща:

— Вие сигурно сте доктор Райън?

Сам доста се изненада.

— Да, но…

Мъжът продължи да събира охлювите, плъзнали из зеленчуците, и отговори на недоизказания й въпрос:

— Не гледайте толкова изненадано. Саймън Кларк ми каза, че ще ме посетите и тъй като никой друг не ме навестява по обед, не бе особено трудно да се досетя.

Впечатлена, тя се засмя:

— Ясно.

— Чувам, че се интересувате от убийството на стария Чарли Айънсмит?

— Да.

— Нека само довърша с последните няколко… готово. — Пусна последните два охлюва в голямата кофа. — Само солената вода върши работа. Пробвах с пестициди — убиват гадините наистина, но тровят и полезните твари в градината. — Той погледна в кофата. — Най-добре е да се събират вечер, разбира се, но снощи не си бях вкъщи. За щастие днес е достатъчно влажно и не са се изпокрили. Една вечер събрах повече от сто — истински рекорд, нали?

Погледна в кофата с мъртви охлюви. Когато вдигна глава, забеляза, че преподобният Шоу я наблюдава изпитателно.

— Саймън ви описа много точно.