Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Джанет погледна отново Тревър, който сега целуваше врата на приятелката си. Сам отмести поглед, отвратена от безсрамното му поведение, и насочи вниманието си към събеседничката си. Въпреки че бе поне на четирийсет и пет, тя бе в забележително добра форма — имаше красиво лице и стегнато тяло. „Което далеч не може да се каже за мъжа й“, помисли си тя. Не можеше да разбере защо толкова много от познатите й продължаваха да поддържат безукорна външност, докато партньорите им се занемаряваха все повече и повече.

— Къде е Ричард тази вечер? Да не е получил повикване?

— Не, някъде наоколо е, разширява познанствата си и сигурно обсъжда най-новото убийство, по което е работил.

— Случаят „Джеймс“.

Джанет я погледна изненадано в първия момент, после лицето й се отпусна и тя си спомни:

— И вие сте ангажирана със случая, нали така. Затова Ричард бе толкова разтревожен.

— Разтревожен?

— След като го изкарахте пълен глупак в съда предния път.

Сам се смути.

— Не съм го изкарвала пълен глупак.

— Той така го прие, особено заради трупния спазъм.

— Няма причина един общопрактикуващ лекар, дори и с опит като Ричард, да разпознае подобно състояние.

— Но вие го разпознахте.

— Имах късмет. Не съм искала да си развалям отношенията с него заради този случай.

Джанет се усмихна.

— Не сте ги развалили. Просто бе засегната мъжката му гордост, това е всичко.

Сам се усмихна, оценявайки тактичността на Джанет, макар да не бе съвсем убедена в казаното от нея. Реши да смени темата:

— Ричард ми каза, че сте се пенсионирали.

— По-точно, наполовина съм пенсионирана. Все още работя по малко. — Вдигна дясната си ръка. Изглеждаше като натъртена и подута, а повечето от пръстите й бяха изкривени неестествено. — За съжаление това ми пречи да правя повече. Нищо не може да се стори — артритът е безпощаден. Прекалено дълго съм се ровила из разни студени и влажни места. Обаче вече получавам доста предложения да играя вещица в театъра.

Сам се възхити на силния й дух.

— Как се справяте с работата?

— Доколкото мога. С лекарства овладявам болките, но още година-две и… — Тя сви рамене. — Замислям се дали да не се насоча към психологията.

— За да се занимавате с умовете, вместо с телата?

— Нещо такова.

Някакво раздвижване в края на масата привлече вниманието им. Тревър Стюърт бе стъпил върху пейката заедно с приятелката си. Беше видимо пиян и се наслаждаваше на вниманието, което привлича. Двама униформени портиери от колежа бързо се приближиха до него и го издърпаха да слезе. Поведоха го навън, той се подхлъзна и се пльосна на пода, като повлече и приятелката си. Сам поклати отвратено глава и реши също да си ходи.

Франсис бе започнала да съжалява, че не е пропуснала курса за бъдещи родители. Не беше само заради посещението на Бърд: заниманията в курса й бяха приятни даже и в отсъствието на баща й. За всичко бе виновно студеното време. Когато тръгна от къщи, бе съвсем ясно, а само няколко часа по-късно над целия град се бе спуснала гъста мъгла, която ограничаваше видимостта до няколко метра. В центъра на града положението не бе толкова лошо, защото сградите малко разсейваха мъглата, а уличните лампи и осветените витрини на магазините също улесняваха придвижването. Но дългият не повече от два километра път до предградието, където бе домът им, бе истинско мъчение. Там нямаше никакво осветление и мъглата и мракът обвиваха всичко като дебело одеяло.

Франсис се наведе над кормилото и напрегна очи, за да вижда пътя пред себе си. Дори и светлината на фаровете не успяваше да проникне в гъстата мъгла. Караше с не повече от трийсет километра в час. Беше изминавала този път и пеш, и с кола стотици пъти, но сега той й се струваше съвсем непознат. Опита се да прецени още колко й остава до дома, но не видя никакъв познат ориентир.

Ударът, който последва, не бе силен, по-скоро като побутване. За щастие Франсис се бе облегнала назад в този момент, а и си бе сложила предпазния колан. Погледна в огледалото за обратно виждане и се опита да различи кой се бе блъснал отзад в колата й. Не видя почти нищо, освен че бе дълга широка кола. Въпреки че не приличаше изобщо на поршето на Бърд, за момент й хрумна, че колата може да е негова. Въпреки обещанията, които беше си дала, много се изплаши. Пак погледна в огледалото и видя, че вратата на шофьора на колата отзад се отваря, една фигура слиза и се приближава до нейната предна врата откъм мястото за пътника. Мъжът се наведе и й се усмихна. Франсис също се усмихна, пресегна се и отключи вратата. Мъжът отвори и се настани до нея.