Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Сам малко се смути от вниманието на викария и усети как страните й поруменяват. Беше си го представяла по съвсем друг начин. Бе доста младолик, но сигурно бе към четирийсет и пет, висок и слаб, с красиво изсечено лице и чуплива черна коса. Сам се улови, че едва не зяпна, докато го оглеждаше. Освен това изпита и известна вина, че се чувства привлечена от викарий. Той забеляза смущението й и се усмихна.

— Доста време мина, откакто съм карал някоя жена да се изчерви.

— А госпожа Шоу?

— Тя почина.

Сам отново се смути.

— Съжалявам.

— Благодаря. Мина доста време. Катастрофа, пиян шофьор. Още ми липсва.

За момент лицето му стана тъжно и напрегнато. После той пак се усмихна.

— Ще пиете ли чаша чай?

— С удоволствие.

Двамата се отправиха към кухнята в задната част на къщата, обсъждайки различни градинарски тънкости, а кучето неотклонно ги следваше.

Том Адамс караше колата си по Кинг стрийт, когато забеляза, че става нещо нередно. Беше спрял по принуда в дълга колона от коли, които не можеха да напреднат заради препречилия пътя автобус с японски туристи, които не спираха да правят снимки на „Кингс Колидж“. Търпението бе основна добродетел в Кеймбридж. Градът бе малък, но многобройните студенти сякаш бяха навсякъде. Понякога на Адамс му писваше от тях, но веднага се подсещаше колко важни са те за икономиката на града. Осигуряваха работа за хиляди хора и харчеха пари в местните магазини, ресторанти и кафенета, а туристите, които идваха да видят колежите и свързаните с тях забележителности, добавяха още милиони в джобовете на местните търговци.

В момента обаче вниманието му бе привлечено от групичка пияни младежи, които се придвижваха с олюляване по Кинг стрийт в неговата посока. В първия момент си помисли, че са студенти, но когато се приближиха, видя, че не изглеждат като такива. Личеше си и по облеклото, и по поведението им. Бяха местни момчета, застояли се прекалено дълго в бара. Изведнъж един от младежите скочи върху предния капак на една паркирана кола и започна да подскача отгоре й, мачкайки тънкия метал.

Том изскочи от колата си, но преди да успее да се намеси, двама униформени полицаи с мотоциклетни каски в ръце дотичаха по улицата. Младежите, които стояха на тротоара и подвикваха възторжено на приятеля си, забелязаха полицаите навреме, изтрезняха набързо и побягнаха. Младежът върху колата обаче нямаше този късмет — той скочи от капака, но се подхлъзна и падна. Преди да успее да се изправи, двамата полицаи се стовариха отгоре му. Накараха го да легне по очи, сложиха му белезници, а после го изправиха до стената и извикаха кола по радиостанцията.

Адамс видя добре младежа чак когато го поведоха към полицейската кола. Той крещеше, ругаеше и се бореше с полицаите. За момент се завъртя и Том видя лицето му. Беше Рики, племенникът на Сам.

Докато вървеше към дневната, Сам се изненада колко модерно и смело бе обзаведена къщата. Викторианските елементи, които бяха неделима част от интериора, стояха непокътнати, но всичко друго — от завесите до картините по стените — бе в ярки, поразяващи погледа цветови съчетания. Дори разпятията и другите религиозни украси в къщата бяха стилизирани и много съвременни. Само един предмет изглеждаше леко не на място — голяма снимка на Шоу във военна униформа, заобиколен от няколко мъже със строги лица, всички облегнати на стар модел ягуар.

— Чаят е готов.

Сам отмести поглед от снимката към преподобния Шоу, влизащ в стаята с дървен поднос, върху който бяха подредени две порцеланови чаши, стар кафяв чайник и чинийки с кифлички и конфитюр. Той остави таблата на ниската масичка.

— Съвсем обикновен черен чай, нищо специално. Малко съм старомоден в това отношение.

Сам седна на фотьойла срещу него.

— И аз го харесвам така. Не съм почитателка на ароматизираните чайове. Женска ръка ли забелязвам в обзавеждането?

Преподобният Шоу започна да налива чая през малка сребърна цедка.

— Точно така. Съпругата ми много харесваше съвременния стил в обзавеждането и имаше процъфтяваща малка фирма за вътрешен дизайн, преди да… Е, както и да е, приятно ми е обстановката наоколо да ми напомня за нея.

— Не знаех, че сте служили в армията.

— Бях свещеник на парашутен батальон.

— Малко странна професия за Божи служител.

— Бях прикрепен към медицинския корпус — първа помощ и така нататък.

— Значи все пак не бихте могли да убиете човек?

— Не мисля, но кой знае. Предполагам, зависи от обстоятелствата. — Той смени темата. — Сега какво искате да знаете за стария Чарли? — Свърши с наливането на чая и подаде едната чаша на Сам.