Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Марша Евънс… — Позна гласа на другия край на линията почти веднага. — И това ако не е доктор Райън! Какво може да направи едно бедно момиче като мен за теб?

Усети по тона на Сам, че тя не е в настроение за шеги.

— Марша, знам, че може да ти се стори странно, но имаше ли някакви клонки или венци от бръшлян сред веществените доказателства по случая „Джеймс“?

Марша малко се учуди на този въпрос, но го прие без коментар. Изостави шеговития си тон и мислено запрехвърля доказателствата.

— Мисля, че не. Искаш ли да проверя?

Отиде до малка купчина внимателно подредени листи близо до микроскопа и започна да ги преглежда. Старателно проверяваше всичко, за да е сигурна, че не е пропуснала очебийното. Нямаше нищо. Върна се при телефона.

— Не, няма бръшлян — нито сплетен, нито какъвто и да било.

Марша чу разочарованата въздишка на Сам.

— Важно ли беше?

— Не съм сигурна. Може би. Всъщност беше само предположение.

— Ако попадна на нещо, ще ти звънна.

Сам измънка нещо неясно, което показа на Марша, че мислите й вече са другаде. Явно се бе задълбочила в някакъв сложен проблем, който я тормозеше. Накрая тя заговори:

— Чудех се дали искаш да отидем на вечерята на медиците утре? Имам още една покана.

Марша се изкушаваше да приеме, но като се сети колко работа я чака, се зачуди дали няма да е заета или прекалено уморена за вечерята, която на всичко отгоре щеше да бъде и непредвиден разход.

— С удоволствие, но нещо съм позакъсала с парите този месец.

— Аз ще черпя, а и там ще има много млади хубави мъже…

Започна да се колебае и трескаво да обмисля как да се справи с множеството неотложни задачи, които трябваше да отхвърли възможно най-бързо. Почувства се като Пепеляшка, която няма търпение да замине на бала, но среща някаква спънка на всяка крачка.

— Нямам какво да облека.

Сам усети, че почти е убедена, и продължи с атаката си:

— Ричард също ще бъде там…

Това решаваше всичко. Марша осъзна, че не може да не отиде.

— Добре, убеди ме. Къде и кога?

Сам знаеше, че трябва да подходи много внимателно с това, което следваше, и изстреля отговора си много бързо, надявайки се Марша да не забележи:

— В четири следобед на гробището на „Сейнт Мери“, питиетата в шест в „Мастърс Лодж“. Елегантно облекло, най-добре нещо в черно. — Не бе достатъчно бърза.

— Чакай, чакай. Правилно ли те чух да казваш нещо за гробище?

— Да. Чудех се дали ще ми направиш една услуга?

— И да отида официално облечена на гробището? В никакъв случай, забрави!

Въпреки че бе рано вечерта, разни хора вече пристигаха в клуба на Бърд. Двамата детективи, които наблюдаваха клуба, предположиха, че това са хора от персонала. Бърд пристигна сред първите. Паркира поршето си точно пред клуба и се отправи към вратата. Фотоапаратът на детектив Джок Макфадид щракна и направи две снимки в бърза последователност. На първата Бърд тъкмо слизаше от колата си, а на втората бе в гръб, точно пред вратата на клуба.

Докато Макфадид правеше снимките, партньорът му, Питър Моран, си записа часа, в който Бърд бе пристигнал, с каква кола е дошъл и всички други подробности, които биха могли да потрябват. Когато приключи, пъхна папката в краката си, скръсти ръце и се загледа отнесено през предното стъкло на колата. Мразеше наблюденията повече от всяка друга задача, за която можеше да се сети. Те траеха дълго, бяха скучни, обикновено безплодни и се отразяваха ужасно на социалния му живот. Ако не бе тази извънредна работа, сега щеше да е в бара с приятелката си, щеше да пийва бира и да се надлъгва с Джордж и Гленда. Вместо това, следеше някакво копеле, което сигурно много добре знаеше, че е под наблюдение и съответно не би тръгнало да прави бели, камо ли да убива. Погледна към Джок.

— Виждам нещо, започващо с „ч“.

Джок го погледна и отвърна без никакъв ентусиазъм:

— Чистачка.

— Правилно.

Беше ред на Джок.

— Виждам нещо, започващо с…

Моран го прекъсна:

— „Ч“? — Джок кимна и Питър продължи: — Чистачка.

Макфадид поклати глава:

— Много си добър на тази игра, а?

— Въпрос на тренинг.

Джок се съгласи:

— Аз съм така със секса.

— Особено когато си сам, както чувам — ухили се Моран.

Джок му се намръщи и двамата се разсмяха. В този момент Питър забеляза, че едно привлекателно младо момиче се приближава към тях. Носеше табличка с две чаши. Застана до вратата на колата и Джок отвори прозореца. Момичето им се усмихна.

— Господин Бърд каза, че сте му се сторили доста отегчени и ме помоли да ви донеса по едно питие.