Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Франсис сортираше дрехите в гардероба си, когато баща й надникна в стаята. Вече бе струпала старите си дрехи на купчина, за да ги откарат в магазина на една благотворителна фондация, и бе отделила някои от любимите си дрехи — тези, които бяха свързани с особено скъпи спомени. В момента тъкмо оглеждаше една рокля и я показа на баща си.

— Спомняш ли си я?

Малкълм изглеждаше видимо озадачен и очевидно не можеше да си спомни.

— Носех я на сватбата на леля Кити. Сещаш ли се, когато Джон се напи и повърна отгоре ми. Виж — посочи едно петно на роклята, — така и не се изчисти. Повече не я облякох, а той даже не ми предложи да я плати.

Малкълм кимна в съгласие, но очевидно си мислеше за нещо друго. Франсис си спомни странните настроения, които го обземаха понякога, и хвърли роклята на леглото при другите дрехи. Изчака го сам да каже нещо.

— Не мога да дойда на курса за бъдещи родители утре вечер. Съжалявам.

Франсис не скри разочарованието си:

— Защо? Знаеш колко е важно.

— За последен път отсъствам, кълна се. Един от старите ми случаи нещо се е объркал и трябва да замина за Лондон, за да оправя нещата.

Франсис скръсти ръце и изви глава настрани.

— Утре ще мина по магазините и ще купя по нещо за теб и за бебето.

Тя погледна баща си.

— Ако обещаваш, че е за последен път?

Той вдигна ръка.

— Честна скаутска!

Франсис огледа изпитателно лицето му.

— В такъв случай можеш да се отбиеш в „Армани“ и да избереш моя подарък оттам. — Малкълм вдигна ръце, сякаш се предава. — Но пък какво ще правят в курса без голямата си звезда…

Малкълм се засмя:

— Сигурен съм, че ще си наваксам на следващото занимание.

— И аз съм сигурна — съгласи се Франсис.

Изненада се, като го видя да тръгва. Фактът, че си бе извикал такси и носеше малка пътна чанта, показваше, че заминава за известно време, но за колко точно — не бе ясно. След всички колебания и планиране се оказваше, че в крайна сметка двамата щяха да посрещнат изкуплението поотделно. Щом баща й го нямаше, как ли щеше да действа Франсис? Наистина му усложняваха живота и щяха да си получат заслуженото за това. Осъзнаваше, че не може да направи нищо и трябва просто да чака, гледа и да се надява, че усложненията няма да продължат. Следващата седмица щеше да е много натоварен и държеше бързо да отхвърли това, за да не се наложи после да чака седмици наред.

Марша Евънс вдигна поглед от микроскопа и присви очи, за да види часовника на стената на лабораторията. Два и петнайсет следобед — бяха минали само десет минути, откакто провери колко е часът предния път. Потърка очи, опитвайки се да прогони умората им и да ги подготви за новото изпитание. Макар че беше само на двайсет и четири години, вече имаше проблеми с очите заради дългите часове взиране в окуляра. Не искаше и да помисля за очила, защото вярваше на заблудата, че мъжете не се заглеждат по момичета с очила. Все пак се успокояваше, че в краен случай има контактни лещи. Въпреки грижите, отново доближи очи до микроскопа, нагласи фокуса и се потопи в света на нишките и петната.

Сам крачеше нервно напред-назад из дневната си, като спираше от време на време, търсейки вдъхновение от огъня в камината. Горящите цепеници припукваха, а пламъците танцуваха и променяха формите си. След поредицата от среднощни повиквания през последните седмици тя бе сметнала, че е напълно оправдано да си вземе половин почивен ден, а и имаше нужда да обмисли нещата на спокойствие.

Фармър нямаше да приеме налудничавите й теории, така че тя трябваше да намери още доказателства в подкрепа на идеите си, преди да ги изложи пред нея или Адамс. Проблемът бе, че колкото и да се опитваше да спре да мисли за този случай, не успяваше. Искаше й се да провери теориите си, те не й даваха мира. Самотата й се отразяваше добре — само Бърнард виждаше безпокойството й, но продължаваше да си лежи на канапето в дъното на стаята. Той не я изпускаше от поглед — въртеше глава наляво-надясно, както зрител на тенис мач на централния корт на Уимбълдън. Спираше само колкото да се изтегне бавно и мързеливо от време на време.

Най-накрая Сам спря да крачи и застана до прозореца. Вгледа се през дъжда към гората на върха на хълма и взе решението си. Бързо отиде в коридора, взе телефона и набра един номер.

Марша тъкмо подменяше една плака с друга, когато телефонът иззвъня в другия край на лабораторията. Дори и тази кратка почивка за очите й бе добре дошла. Тя скочи от високия стол и отиде до апарата.