Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Това той ли е?

— Не, като съдя по вида му, по-скоро е адвокатът му. Детективът каза, че сигурно ще се появи.

Двамата не свалиха поглед от адвоката на Бърд, който бързо стигна до входната врата и влезе, без да звъни. Една кола премина бавно покрай тях и спря по-нагоре по улицата. Те не й обърнаха внимание. Дори и да я бяха забелязали, не би имало причина колата да им се стори подозрителна. Просто някаква си кола на пътя. Обектът на вниманието им вече бе изчезнал в къщата, така че двамата се облегнаха спокойно на седалките си.

Малкълм Първис слезе от рейндж ровъра си и погледна полицейската кола. Ако бе случаен човек, би се обзаложил, че двамата полицаи спят. Затръшна шумно вратата си, за да привлече вниманието им. Двамата веднага се надигнаха сепнато, наместиха фуражките си и слязоха от полицейската кола. Малкълм изпитваше противоречиви чувства към полицията. Оценяваше, че работата им е трудна, но не можеше да приеме недостатъчно професионалния им подход в определени случаи, особено когато се стигнеше до даване на показания в съда. Бе загубил прекалено много дела по тяхна вина, за да ги цени особено. Тези двамата обаче изглеждаха достатъчно едри и грозни, за да свършат работа в случая. Надяваше се, че намесата им няма да е необходима. Той отиде до багажника на колата и го отвори. Извади един голям кафяв куфар и последва двамата полицаи по алеята към входната врата.

Не се наложи да чукат: адвокатът ги бе видял да идват и отвори вратата, преди да са стигнали до нея. Заведе ги в спалнята на горния етаж и отвори гардероба. Малкълм Първис му кимна с благодарност и започна да прибира дрехите на Франсис в куфара, който носеше.

Адвокатът на Бърд стоеше до него и го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да запомни какво взема Малкълм. Най-после куфарът се напълни и той го затвори. Адвокатът последва малката групичка обратно на долния етаж и ги изпрати до вратата, без да ги изпуска от поглед. Заключи веднага щом те излязоха и изчака, за да се увери, че Малкълм Първис и полицаите потеглят.

Щом двете коли изчезнаха зад ъгъла, адвокатът забеляза, че една друга кола потегля бавно след тях. Ако движението на колата не изглеждаше толкова необичайно, адвокатът изобщо нямаше да заподозре нещо. Но шофьорът я подкара, сякаш бе чакал другите коли да потеглят.

Адвокатът се зачуди дали да не съобщи анонимно за този факт на полицията. Ако приятелите на Бърд бяха решили да вземат нещата в свои ръце, то той не искаше да има нищо общо. Откачи мобилния телефон от колана си и се поколеба за миг. Въпреки че бе видял колата от доста голямо разстояние, бе сигурен, че шофьорът й е бял мъж на средна възраст, напълно различен от типичните приятелчета на Бърд. След още няколко секунди той се отказа, закачи телефона обратно на колана си и се отправи към колата си.

Беше ранна вечер, когато Сам най-после се прибра вкъщи. Колата й бе препълнена със саксии с най-различни по вид и големина растения. Листата на някои се подаваха през отворените стъкла на колата, създавайки впечатление за подвижна оранжерия.

Сам се стараеше да е свободна през уикендите — без извънредни повиквания и спешни случаи — и общо взето успяваше. Уикендите бяха единственото време, когато можеше да отиде да напазарува, да почисти къщата и да се позанимае с любимата си градина.

През есента имаше много работа в градината и Сам все не насмогваше. Обожаваше меката сънливост, която налягаше природата през този сезон, и с радост започваше да сади нови растения, да окопава, плеви и почиства, изобщо да подготвя градината си за зимата. Приемаше изнурителната работа като спасение.

Живееше в малка къща с две спални — бивш дом на някакъв лесничей. Харесваше къщата заради старостта й — бе построена преди повече от двеста години, но оценяваше съвременните удобства, резултат от основния ремонт, който й бе направен. Къщата бе съхранила много от оригиналния си вид — голяма камина, тавани, обковани с тъмни дървени греди — но и бе претърпяла съществено обновяване. Единственото, което Сам не харесваше, бе името на къщата: „При язовеца“. Доколкото тя знаеше, всички язовци в областта отдавна бяха убити или прогонени и през годината, откакто Сам живееше в къщата, бе видяла различни животинки, но нито един язовец. Къщата бе доста отдалечена и заобиколена от гори и поля. До нея водеше тесен черен път, който свършваше пред оградата. Точно затова Сам я бе харесала — заради изолираността и факта, че къщата имаше една от най-красивите градини, които бе виждала.