Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Ще трябва да поговорим, татко, имам много да ти разказвам.

— Сигурен съм, че е така. Но имаме достатъчно време. Сега си вземи душ и се преоблечи. Старите ти дрехи са в гардероба. Може да са малко старомодни вече, сигурно не са като тези, които носиш сега, но ще свършат работа, докато ти купим нови. Дано ти станат. — Той я огледа от главата до петите. — Май си понапълняла.

Франсис се погледна и на лицето й се изписа загрижено изражение. Баща й веднага го забеляза.

— Не се притеснявай, така изглеждаш по-добре. Преди бе прекалено кльощава.

Франсис едва се сдържа да не му каже истината веднага. Щеше да се наложи да му признае по-късно, но сега не му бе времето, нито мястото. В момента тя отново бе малкото момиченце на баща си и това й харесваше. Той бе поел нещата в свои ръце и щеше да се грижи за нея. Ако му кажеше за бременността си сега, щеше да прогони илюзията. Трябваше й време да обмисли нещата, да се успокои, да усети топлото отношение на баща си и то да й даде сила отново да се държи като възрастна.

Баща й я целуна по челото и тръгна към долния етаж.

— Ще се обадя на полицията да откарат този боклук отпред. Не искаме посещение от Бърд, нали?

Франсис го изпрати с поглед, после се върна в топлото и спокойно царство на старата си стая.

Уин Колинс дръпна двете завеси на големия прозорец в дневната, като се постара да се застъпят в центъра, за да изключат напълно външния свят и тази вечер. Стъмваше се все по-рано и студеният нощен въздух проникваше през всяка пролука на рамката. Обърна се към майка си, която седеше, не съвсем удобно разположена, на един голям фотьойл в другия край на стаята. Днес бе шейсет и петият рожден ден на майка й и Уин бе твърдо решена, че нищо няма да развали доброто й настроение.

Беше облякла майка си в любимата й пола и блуза и бе извикала фризьорка, която да й направи прическа. Момичето, което дойде, бе на не повече от двайсет, но се държеше много мило и майка й веднага го хареса. Когато то си тръгна, Уин вложи оскъдните си умения, за да освежи състареното й лице с малко грим, и накрая сложи на главата й малка карнавална шапчица, която се задържаше с ластик под брадичката. В резултат майка й изглеждаше доста гротескно, но явно нямаше нищо против шапката и се усмихна разсеяно на отражението си в огледалото, което Уин постави пред нея.

— Е, мамо, какво ще кажеш? Не изглеждаш и ден по-стара от… шейсет.

Старата дама се усмихна в огледалото, заглади с ръка косата си и очевидно хареса вида си.

Уин погледна часовника си.

— Няма изгледи тя да се появи, така че ще започнем без нея. — Постави ръка на рамото на майка си. — Няма значение, прекалено е заета с кариерата си, предполагам.

Уин отиде в кухнята да запали свещичките на тортата, която бе приготвяла цяла седмица. Много се гордееше с творението си. Смесени плодове във формата на огромно шейсет и пет, с бяла глазура и над трийсет цветни свещички. Беше твърдо решена това празненство да е възможно най-нормално, още повече си даваше сметка, че скоро майка й няма да е в състояние да оцени подобно специално отношение. Беше се надявала и Сам да дойде, така че се разочарова и раздразни, когато сестра й не се обади.

Извади кибрита от едно чекмедже и запали последователно всички свещички. Когато бе готова, вдигна внимателно тортата и се върна в дневната, пеейки „Честит рожден ден“. Постави тортата на малката масичка пред майка си, после целуна възрастната жена по бузата.

Майка й я погледна и се усмихна, но изражението й бе по-скоро недоумяващо — очевидно не можеше да познае дъщеря си.

— Хайде, мамо, да духнем свещичките заедно.

Възрастната жена проговори за пръв път тази вечер:

— Татко ти върна ли се вече от работа? Сигурно работи извънредно заради Коледа. Ти още ли искаш колело?

Уин поклати леко глава. Баща й бе мъртъв от двайсет години, но не искаше точно сега да го напомня на майка си.

— Не, татко още го няма, хайде да започваме без него. Готови: едно, две, три…

В този момент на вратата се позвъни. Уин издуха останалите свещи, защото не искаше да оставя нещо горящо край майка си, и чак тогава тръгна към вратата.

Сам потропваше пред прага и се опитваше да се стопли. Беше се спуснала гъста мъгла и рязко бе застудяло. Вратата се отвори и Сам веднага усети топлия полъх откъм къщата.

— Извинявай, че закъснях, изникна нещо в последния момент.

Уин трудно прикри раздразнението си.

— Помислих, че няма да дойдеш. Казах ти първо да позвъниш. — Пристъпи неохотно встрани и пусна Сам да влезе.