Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Сам се намръщи на престорено сериозното й изражение.

— Не мисля. Той не си пада по физическата разправа. Прекалено благочестив е, за да си изцапа ръцете.

— И къде, по дяволите, е гледал отговорникът за веществените доказателства? Оуен не е ли чувал всеизвестния факт, че всеки контакт оставя следи? Това е абсурдно! А аз си мислех, че съм открила нещо!

Сам се опита да успокои Марша:

— Ще си поговоря с него, знаеш, че Оуен е от старата школа, трудно се примирява с новите порядки.

— Няма значение! Кой знае още колко време щях да си загубя, ако ти не бе забелязала сакото му.

— Каза, че нишките били повече от една?

Марша смени стъклената плака на микроскопа, отново нагласи фокуса и Сам надникна. Този път нишката бе дълга, груба и тъмна, вероятно кафява, отрязана и от двата края.

— Какво е увеличението?

Марша бързо погледна към микроскопа.

— Сто и петдесет.

Сам кимна, увеличи го на двеста и отново намести фокуса. Нямаше голяма разлика. Все още нямаше никаква представа какво е това.

— Да не би да не го разпознаваш? — Марша се наведе до нея. — Тук вече съм сигурна. Оуен не е бил с кон, нали?

Недоумяваща, Сам вдигна глава.

Марша продължи:

— Това е конски косъм, намерих няколко такива. Всичките по… — Тя погледна в папката, оставена до микроскопа. — … дясната му ръка и по дланта.

Сам отново погледна през микроскопа.

— Странно. Как позна, че е конски?

— Най-вече по вида и структурата. Прекалено дебел е, за да е изкуствен, освен това не е равен. Както знаеш, космите се състоят от три слоя — епидермис, ципа и сърцевина. Погледни сърцевината. Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че е непрекъсната. При човешките косми сърцевината общо взето липсва или е фрагментирана, освен при монголоидната раса, където е непрекъсната. При животните, от друга страна, има доста разнообразни и сложни структури, но в случая външният слой показва, че това е животински, а не човешки косъм. Спри ме, ако те отегчавам. Заешките косми са много лесни за разпознаване по сърцевината, но този специално се наложи да го проверя и да сравня структурата с пигментираните гранули в ципата. Направих съпоставка с няколко мостри, които имаме в лабораторията. Имаше голяма прилика с няколко животни, но реших, че е по-близо до кон, отколкото до която и да е от другите.

— Защо кон?

— Защото косъмът е съзнателно отрязан и от двете страни. Мисля, че е бил използван с някаква търговска цел — като пълнеж за столове или матраци, нещо от този род. Знам, че напоследък вече не ги употребяват много, но в миналото са използвали конските косми доста често. Ще трябва да се поогледаме и да потърсим още такива. Ако полицаите намерят дрехите му, ще е от полза.

Сам погледна Марша, впечатлена от крайно прецизния анализ, който бе направила приятелката й.

— Дано ги намерят. Ами въжето и тръбичката, с които е бил удушен?

Марша отиде до голямата маса в средата на лабораторията и отвори един от найлоновите пликове за веществени доказателства, които лежаха там. Извади металната тръбичка.

— Част от звуков ветропоказател. Мисля, че ветропоказателят се е състоял от много такива тръбички и тази е била отрязана за целта.

— Някакви отпечатъци?

— Не, престояла е на открито прекалено дълго. Все пак е странно да убиеш човек с такова нещо.

Сам кимна:

— Наистина.

Марша вдигна тръбичката във въздуха и я удари с една химикалка — в стаята проехтя висок звън.

— За кого бие камбаната?

— Внимавай да не е за теб!

Марша се усмихна и сви рамене:

— Е, да се захващам за работа. Ще се видим на обед. В един часа в „Шепърдс“ и пиенето е от теб.

— Както винаги.

Марша пъхна тръбичката в найлоновия плик и се върна при микроскопа си, като махна през рамо на Сам за довиждане.

Стаята на Франсис не бе изобщо променена — беше си все същата, сякаш тя още бе малко момиченце. Покривката на леглото бе изпъната, плюшените мечета, зайчета и куклите все още стояха подредени върху възглавницата, както тя ги бе оставила. Дори и чехлите й бяха поставени една до друга край леглото.

Франсис погледна баща си.

— Не си преместил нищо. Сякаш изобщо не съм отсъствала.

Малкълм Първис огледа стаята.

— Всъщност не си, не и от сърцето ми. Ти си част от тази къща, както беше и майка ти, тя все още е тук и ни наблюдава. Знаех, че ще се върнеш някой ден, че просто трябва да имам търпение.

Франсис прегърна силно баща си. Тя го бе наранила толкова дълбоко, а той не бе престанал да я обича, не бе престанал да очаква завръщането й. За пръв път от много време и въпреки всичките си проблеми, тя се почувства в пълна безопасност и дори щастлива. Чувстваше се способна да се справи с всичко.