Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Изведнъж някой почука на стъклото от страната на шофьора. Франсис се стресна и погледна надясно. Видя лицето на баща си — голямо и силно, почти непроменено, ако не се броеше оредялата коса. Той отвори вратата на колата, а Франсис продължаваше да седи неподвижно и да го гледа изплашено — като палаво дете, очакващо наказанието си. Изведнъж тя усети, че не издържа повече и се хвърли разплакана на врата на баща си.

— О, татко, татко! В такава каша съм се забъркала.

Баща й не каза нищо, само я потупа и погали леко по гърба, после я вдигна на ръце и я отнесе вътре в къщата, като внимателно затвори вратата след себе си с крак.

Той паркира колата си достатъчно далеч от голямата къща с двойна входна врата. Въпреки че се намираше малко навътре от пътя, тя веднага се набиваше на очи. Предпазлив както винаги, той наблюдава къщата отдалече двайсетина минути: последното нещо, което би искал, бе да го видят, преди да е изпълнил замисъла си. Още бе много рано, но светът наоколо бе започнал да се пробужда и хората от ранните смени вече бързаха за работа, вдигнали яките на палтата и якетата си, за да се предпазят от студа във влажната утрин.

Появи се колата на млекаря и шофьорът започна да спира на всеки няколко метра, за да отнесе белия си товар до праговете на къщите. Когато пълната с подрънкващи бутилки кола мина покрай него, той се сви още по-ниско на седалката си, за да остане незабелязан, макар че се притесняваше излишно: шофьорът бе прекалено зает, за да му обърне внимание.

Когато млекарят се отдалечи, той намести шала си така, че да скрива долната половина от лицето му, включително и носа, придърпа шапката си ниско над челото, като по този начин скри косата и очите си, взе големия пакет, обвит в кафява хартия, слезе от колата и бързо се отправи към къщата.

Въпреки че бе облечен достатъчно дебело, студът проникна през дрехите му и прониза тялото му почти веднага. Все пак студът бе добре дошъл. Ако времето бе по-меко, той щеше да изглежда странно, облечен по този начин, и сигурно някой щеше да го забележи. Сега бе просто един от многото навлечени хора, тръгнали с неохота към работа. Стигна до отбивката за няколко минути и се отправи по пътеката към входната врата. За щастие пред вратата имаше голяма дървена веранда и входът оставаше на завет. Пакетът бе прекалено голям, за да мине през процепа за писма, така че той го опря на стената и го покри с изтривалката за обувки. Доволен, че пакетът е скрит и в безопасност, бързо тръгна обратно към колата си. Бе прекарал навън само няколко минути, но въпреки това се изненада, че за това време не срещна жива душа. Започна да се убеждава в истината, че това е свещена мисия, в която Бог го подкрепя, и че Бог желае той да завърши начинанието си.

Сестра Вероника Бътлър бе в манастира от три години. Работата й харесваше, но вече бе готова за промяна. Надяваше се този път да я изпратят в Африка — нещо, което очакваше с нетърпение. Мислеше си, че там може да бъде истински полезна. И работата в приюта за самотни майки и малтретирани жени бе полезна, но определено не можеше да се сравнява със страданията в Африка — глад и всевъзможни редки и трудно лечими болести.

Въпреки нерадостното положение на жените в приюта, те и децата им бяха нахранени и облечени и все още имаха шансове да им потръгне в живота. Хората в Африка обаче нямаха нищо, дори и християнската вяра, която да им дава сили в изпитанията. Там можеше да се свърши толкова много, особено от жена. Но, казваше си тя, тези решения не зависеха от нея и ако Бог не искаше да замине за Африка, трябваше да е доволна и от това, което има.

Сега вдигна купчината писма от пода и набързо ги прегледа — основно бяха сметки и реклами, сякаш не бяха получили вече достатъчно. Отвори входната врата и взе една бутилка мляко. Имаше общо дванайсет бутилки, но тя искаше първо да изпие чаша чай, а после щеше да внесе останалите.

Насмалко нямаше да го забележи, както бе скрит. Но ъгълчето кафява хартия, което се подаваше изпод изтривалката, привлече вниманието й. Дръпна я настрана и видя големия пакет. Защо ли пощальонът не бе звъннал на вратата, както правеше винаги, когато имаше колети? Кой знае, може да е някой нов и да не знае каква е системата. Добре че някой не го бе откраднал — вече всичко можеше да се очаква. Огледа улицата и в двете посоки, сякаш да се увери, че никой не я гледа, после влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Отнесе пакета в кухнята и го остави заедно с писмата на масата, после отиде и включи чайника.