Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Местопрестъпление може би. Тук виждаме — посочи с червения лъч главата на жертвата — пространни наранявания на главата. Някой да се сеща от какво може да са причинени?

След минутна тишина се обади глас в тъмнината:

— Изстрел.

— Правилно. А с какво оръжие?

Същият глас отново отговори:

— Като се съди по вида на пораженията, може би карабина.

— Правилно, много добре. Някой да вижда карабина на снимката?

Всички мълчаха.

— В такъв случай с какво си имаме работа тук, как мислите?

— Убийство — обади се друг глас.

— Добре, да видим.

Сам натисна бутона на дистанционното и снимката се смени с друга. На новата се виждаше същата стая, но фотографирана от различен ъгъл. На касата на вратата бе облегната двуцевна карабина. Тя я посочи с червената светлина.

— Ето го и оръжието, с което е извършено убийството. Двуцевна карабина „Парди“. Намира се на около три метра от тялото. Е, какво ще си помислим в такъв случай?

Този път се обадиха няколко гласа:

— Убийство?

— Точно това си помисли и полицията и прекара поне три седмици, разследвайки случая като убийство, дори откриха заподозрян. Но това не бе убийство, а самоубийство.

В тъмнината се разнесе очакваният развълнуван шепот.

— Някой може ли да обясни как е станало?

— Застрелял се е и после с последни сили се е довлякъл до канапето?

— След като внимателно е облегнал карабината на касата на вратата? Не забравяйте, че по-голямата част от черепа му е била размазана по стената зад канапето.

Сам отново щракна с дистанционното. Този път на екрана се появи усмихнатото лице на един полицай и тя продължи:

— Някой да познава този човек?

Залата мълчеше.

— Имате късмет. Сега вече е пенсиониран, вероятно това е най-голямото добро, което е направил за полицията. Старши инспектор Джон Мънроу. Шеф на участъка, на територията на който е станало убийството. Малко след откриването на трупа Мънроу отива на местопрестъплението. Влиза, като казва на смутения полицай на входа, че няма смисъл да го включва в списъка на присъствалите на първоначалния оглед, защото няма изобщо да се бави. Полицаят, който не искал да си съсипе кариерата, като противоречи на шефа, просто си замълчал. Междувременно нашият приятел Мънроу, който бил много запален по оръжията, видял карабината, която впрочем мъртвият все още стискал в ръката си. Решил да я огледа отблизо и я взел в ръце. След като задоволил интереса си и се убедил, че това наистина е чудесен екземпляр „Парди“, той напуснал стаята, като внимателно подпрял карабината на вратата, за да не й направи някой нещо.

Из залата се разнесе шепот. Сам отново натисна бутона на дистанционното и на екрана се появи голяма снимка на палеца на мъртвия.

— Това, което накарало патолога, занимаващ се със случая, да се усъмни, било положението на палеца на мъжа. Както виждате, палецът е в необичайно положение — извит, всъщност точно в такова положение бихме очаквали да е, ако имахме случай на самоубийство. След като този факт бил изтъкнат пред детектива, разследващ случая, се направили някои проверки. Нещата започнали да се изясняват. Три седмици след откриването на трупа младият полицай, който пазел на вратата, най-после признал, че Мънроу е влизал в стаята, и цялата история излезе наяве. След няколко месеца Мънроу се пенсионира по болест.

Сам светна с червената светлина към дъното на залата и един от студентите включи осветлението. Тя продължи:

— Е, какво ни учи този случай за нашата професия? — Погледна студентите, очаквайки отговора им.

Някой се обади:

— Никога не приемай очевидното за истина.

— Точно така. Още нещо?

Мълчание.

— Без значение колко е напреднала науката, никога не изключвайте възможността за човешка грешка. Винаги я вземайте предвид, когато сте на сцена, където е извършено престъпление или където има труп. Така че запомнете…

Всички завършиха в хор:

— Никога не казвайте „никога“, никога не казвайте „винаги“!

— Точно така.

Франсис най-после стигна до целта си — голяма къща в джорджиански стил. До един момент си бе мислила, че няма да успее да се добере дотук, но видът на красивото младо момиче, оскъдно облечено и очевидно разстроено, бе разтопил суровите сърца на шофьорите на кръстовището и поне половината бяха изскочили да й предложат помощта си. Така тя бе успяла най-после да потегли и без повече сериозни проблеми да стигне дотук.

Сега вдигна поглед към внушителната постройка. Тук, зад тези тухлени стени, се пазеха най-щастливите й спомени. Тук бе отраснала, щастлива и спокойна, с майка си и баща си. Копнееше да се върне в това прекрасно минало. Но бе постъпила глупаво, самонадеяно и егоистично. Спомни си как, като беше на седемнайсет години, крещеше на баща си да престане да се отнася с нея като с дете и да я остави на мира. Когато накрая напусна дома си, знаеше, че причинява на баща си болка, но бе млада и ужасно наивна. Сега си даваше сметка, че е успяла да нарани всички, които я обичаха. Отчаяно й се искаше да се върне в дома си, но не знаеше дали ще я посрещнат с радост.