Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Гилбърт най-после приключи и излезе от моргата, без да каже и дума. Сам го намираше за странна птица, но той бе много добър специалист и нищо друго нямаше значение. Фред започна да прибира оборудването, а Сам и Тревър отидоха до тялото и се втренчиха в необикновените наранявания.

— Много странно. Със сигурност е кръст и очевидно разрезите са правени наведнъж. Сега вече разбирам защо подозираш, че има някакъв окултен смисъл. — Тревър отиде до горния край на масата и погледна тялото оттам. — От друга страна, може просто да са го изтезавали или това да е направено като предупреждение към другите. Чувал съм, че уличните банди си отправят такива предупреждения.

— Това няма нищо общо с колумбийските символи в бандите. Обърнат наопаки кръст, гробище и кой знае какво още.

— Вече ти казах, че ми изглежда доста шантаво. Говори ли с Фармър?

— Написах всичко в протокола, но само господ знае тя как ще изтълкува нещата. „Между другото, старши детектив Фармър, мисля, че може да е бил убит от вещица.“ Не смятам, че ще приеме подобна версия.

— Така е. — Тревър замълча за момент. — Може да е някоя религиозна откачалка — малко ли такива има наоколо.

— Проблемът е, че те всички работят за църквата.

Той се разсмя.

— И това е вярно. Мисля, че познавам един човек, който може и да ти помогне. Казва се Саймън Кларк, психолог, преподава в „Сейнт Стивънс“. Запознахме се на една вечеря. Той е специализирал в серийните убийства, особено тези с окултен елемент.

— Дали ще се съгласи да говори с мен?

— О, със сигурност! Това е точно по неговата част, сигурно някой ден ще напише дисертация по въпроса. Ще му се обадя да те очаква.

— Доктор Райън? — Гласът на Джийн Кар прозвуча приглушено, защото тя стоеше до вратата на моргата. — Един полицай ви търси. Казва, че трябва да му предадете протокола си.

Сам я погледна.

— Готов е, можеш да го вземеш, Джийн.

— Не, благодаря, предпочитам да не влизам. И миризмата ми стига. Добре е да побързате, изглежда нетърпелив.

Тревър и Сам се спогледаха усмихнати.

Фармър обходи лицата на наобиколилите я репортери като учителка, която оглежда класа си. Бяха доста, имаше журналисти и от националните вестници, не само от местните. Изненадващо бе, че националните издания се бяха заинтересували точно от това убийство — напоследък убийствата не бяха рядкост из цялата страна. Фармър мразеше журналистите и ги възприемаше като социални паразити. Ако не преследваха човек, за да се докопат до някоя история, го преследваха, за да превърнат самия него в сензация. Все пак, каза си тя, от време на време имаше полза от тях и сега бе такъв случай. Бяха открили тялото преди почти седмица, а не бяха напреднали с идентифицирането му нито сантиметър. Не успяха да вземат отпечатъци от пръстите му и не получиха никакъв резултат от търсенето по зъбните снимки. Всички участъци в страната бяха проверили досиетата си за изчезнали младежи, но пак не изскочи нищо. Това наистина бе последният им шанс.

Фармър погледна електронния портрет, който бе създаден по снимките на черепа на трупа, и се удиви как съвременните компютърни технологии могат да произведат толкова реалистичен образ. С техниката за електронно идентифициране на лицата компютрите изграждаха цветен образ, който бе коренно различен от получените от старата техника за съставяне на фотопортрети.

Фармър погледна Адамс, който седеше вдясно от нея, и се изправи.

— Дами и господа! — Резкият й глас прекрати бъбренето и накара всички репортери да насочат вниманието си към нея. — Първо, искам да ви благодаря, че дойдохте тук тази сутрин. Аз съм старши детектив Хариет Фармър, а господинът с мен е детектив Том Адамс. — Той кимна. — Както повечето от вас вече знаят, преди повече от седмица в гробището на църквата „Сейнт Мери“, Нортуик, бе открито тялото на неизвестен мъж. Тъй като тялото бе престояло на открито няколко седмици — без дрехи и естествено, без никакви документи за самоличност — засега не сме успели да установим самоличността на жертвата въпреки усилията си. Това, което можем да ви съобщим, е, че мъжът е бял, на осемнайсет-двайсет години, приблизително метър и седемдесет и три висок, около седемдесет килограма. Косата му е светла, но естественият й цвят е тъмнокафяв. Навярно най-важната следа за самоличността е татуировката на дясната ръка. Татуировката се състои от седем букви със синьо мастило — Франсис .

Един от репортерите бързо се изправи.