Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Бърд извика от долния етаж:

— Хайде, Фран, трябва да тръгваме.

Тя взе чантичката си и бързо тръгна надолу.

Денят бе минал неусетно. Винаги ставаше така, когато работата бе интересна. Както обикновено, полицаите не спряха да й досаждат, докато тя не написа протокола от аутопсията, и дори поискаха да изпратят, несъмнено жертвайки доста голяма сума от парите на данъкоплатците, една патрулна кола да вземе протокола веднага щом е готов. Сам намести показалеца на иконката за принтера и щракна отгоре й с мишката, от което апаратът незабавно тихо забръмча. Докато гледаше как листовете се появяват един след друг, усети, че нещо я смущава. Бе премислила подробностите от аутопсията отново и отново, но въпреки това имаше чувството, че нещо не е наред, че нещо й е убягнало и тя го е пропуснала. Отхапа от сандвича си с риба тон, който трябваше да й стигне за обяд, и в този момент един глас зад гърба й прекъсна мислите за аутопсията:

— Приключи ли?

Нямаше нужда да се обръща, за да види кой е — гласът бе достатъчно познат.

— Две посещения за един ден, Тревър, това е нечувана чест. — Обърна се към него. — Какво мога да направя за теб?

— Просто наминавам да видя как вървят нещата.

Сам отново се обърна към компютъра си.

— Добре. Има някои странни факти, но съм сигурна, че ще разреша загадките без чужда помощ.

Тревър кимна и погледна недоядения сандвич на Сам.

— Няма ли да го доядеш? Умирам от глад, днес не закусих.

Тя го гледа мълчаливо няколко секунди, после реши да отстъпи, въпреки че инстинктът й подсказваше да не го прави.

— Вземай го. Май трябва да се замислиш за връзка с жена, която може да готви.

Тревър взе сандвича и си отхапа голямо парче.

— Чух, че ти си известна с уменията си в кухнята.

Сам пропусна забележката му, макар че се почувства поласкана.

— Успяха ли да открият кой е?

Тя поклати глава:

— Не, дрехите му ги няма, а на пръстите му не бе останала достатъчно кожа, за да му вземат отпечатъци.

— Одонтологът 2 2 Зъболекар. — Б.пр. погледна ли го вече?

— Сега е негов ред. Но пак зависи дали е имал картон при зъболекар, за да може да се направи съпоставка.

Сам взе снимките от бюрото си и ги подаде на Тревър.

— Как ти изглеждат?

Тревър спря да яде за миг и ги пое.

— Вече са ти изпратили снимките! Явно имаш връзки.

Срокът, за който се получаваха снимките от аутопсиите, бе постоянна тема за шеги между патолозите от „Парк“. Ако снимките изобщо се появяваха, те пристигаха с огромно закъснение и обикновено се озоваваха не на бюрото на патолога, поел случая, а в кабинета на някой от колегите му. Тревър ги прегледа набързо.

— Разложен труп на млад мъж, мъртъв от седмица-две, ако се съди по вида му. — Той отново отхапа от сандвича и захвърли снимките на бюрото.

— Погледни по-внимателно торса му. Не забелязваш ли нищо? Виж тази. — Тя му подаде лупа и една снимка на торса в едър план.

Тревър остави сандвича и огледа снимката с лупата.

— Сега вече го виждам. Искаш да потвърдя теорията ти за кръста. Хммм, може и кръст да е.

— Какво значи „може“? Друг път няма да видиш сандвич от мен.

— Може да е доста неща.

Сам усещаше как започва да му се ядосва.

— Например?

— Рани, получени при самозащита, или може да са го измъчвали, преди да го убият — всичко се случва.

Сам усети, че той нарочно говори небивалици.

— И откога човек си наранява корема, докато се опитва да се предпази?

Тревър сви рамене:

— Може пък това да е подписът на убиеца — някой, който държи убийствата да се разпознават като негово дело. Няма да е за пръв път. Очевидно се случва доста често в Щатите.

— При нас не е откриван труп с подобни рани.

— Е, винаги си има начало. Страховито, а?

Сам кимна.

— Чудех се дали няма някакъв ритуален смисъл, иначе защо точно кръст, а не нещо друго.

— Като какво например?

— Не знам, просто се хващам за всяка сламка.

Тревър замълча. Беше се научил да се доверява на две неща, откакто познаваше Сам, и това бяха преценката и интуицията й.

— Може ли да погледна тялото?

— Ако мислиш, че ще има полза.

Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха към моргата. Тялото вече бе преместено на един от плотовете край стените. Фред стоеше отвън до вратата, а доктор Клайв Гилбърт — одонтологът, правеше рентгенови снимки на черепа. Сам и Тревър го изчакаха да свърши.

Въпреки че не се прилагаха като част от рутинната процедура, радиографските изследвания можеха да разкрият подробности за мъртвия, непостижими чрез други средства: коренна структура, подреждане на синусните кухини, структура на костите в която и да е част от тялото — и следователно бяха много полезни, когато имаше проблеми с идентифицирането на мъртвия. Това със сигурност бе един от най-точните и надеждни методи за идентификация, но и той разчиташе, както и идентифицирането по пръстови отпечатъци, на налична информация отпреди настъпването на смъртта. От известно време бяха започнали да използват още едно нововъведение в рентгеновите технологии — ксерорадиографията. При нея се получаваше образ на меките и твърдите тъкани при едновременно експозиране. По този начин можеха да се различат неметалните проникнали тела — като дърво, пластмаса или стъкло. Принципът, на който се основаваше тази технология, бе съвсем прост. Заредените селениеви частици, изложени под рентгеновия лъч, ставаха фотопроводими и образуваха електростатичен образ. Откакто бяха миниатюризирали това оборудване и то бе станало достъпно за употреба от съдебната медицина, го възприемаха като осмото чудо на света в тази област. Сам постоянно пишеше доклади за необходимостта от такова оборудване в моргата, но засега докладите й оставаха без резултат. При някои обстоятелства, когато се налагаше да се улесни огледът на одонтолога, тя изваждаше отстрани цялата челюст. В този случай не бе успяла да го направи, но Гилбърт се справяше някак си.