Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Ще ви кажа останалите съобщения по-късно, доктор Райън. — Отново изгледа Тревър Стюърт. — Ако не сте прекалено уморена.

Напусна стаята с ледено изражение, но Тревър не се смути ни най-малко.

— Приятен ден, Джийн. Случайно да можеш да ми намериш едно кафе?

Наглостта му накара Джийн да ахне в първия момент, но после бързо се овладя и отговори учтиво, стараейки се хладината да проличи в тона й:

— Ще видя дали мога да направя нещо по въпроса.

Чак когато тя излезе, Тревър се обърна към Сам:

— Кралицата майка напуска сцената. Дали няма да ми сипе нещо в кафето, а?

— Бром най-вероятно. Дойде да ми поднесеш извиненията си ли?

Тревър се усмихна и седна, без да е поканен, на стола срещу бюрото й. Харесваше Сам и се чувстваше привлечен към нея още от момента на пристигането й. Смяташе, че и тя го харесва — определено флиртуваше с него, особено с очи — но не бе сигурен дали това е белег за сериозни намерения от нейна страна, или тя просто играеше неговата игра. Въпреки че тези съмнения му помагаха да поддържа отношенията помежду им строго професионални, не спираше да дебне за възможност за сближаване.

— Извинявай за снощи. Останах да нощувам при един приятел и пейджърът ми нещо не е сработил. — Той откачи пейджъра от колана си и го размаха пред Сам, опитвайки се да я убеди в теорията си. — Лоша работа.

Сам изобщо не се впечатли от представлението.

— Мислех, че си започнал да губиш обонянието си, не слуха.

— Мога аз да поема тази аутопсия, ако искаш, а ти да си свършиш другата работа.

Сам не искаше и да чуе.

— Не, няма да стане, Тревър. Аз ще направя аутопсията, а ти свърши другата работа.

Тревър кимна неохотно.

— Къде са го открили?

— Гробището на църквата „Сейнт Мери“, Нортуик.

— Мъртвец в гробище, каква изненада. Смъртта естествена ли е била?

— В този случай няма нищо естествено. Удушен и мъртъв от няколко седмици.

— Нещо друго?

— Нищо особено. Беше гол и дрехите му липсваха, както и документи за самоличност. Така че нямаме ни най-малка представа кой е.

— Някакви стари рани, татуировки?

Сам поклати глава:

— Нищо очевидно. Но отпред на тялото имаше срязване със странна форма. Нещо като обърнат наопаки кръст.

— Гол мъж в гробище с изрязан кръст на тялото. Доста шантаво ми звучи. В колко часа е аутопсията?

— В десет.

— Наистина ли? Ами не е зле да побързаш тогава, защото вече минава десет.

Сам погледна часовника си, скочи и хукна към вратата.

— По дяволите!

Докато отваряше вратата, погледна назад към Тревър, който небрежно преглеждаше листовете по бюрото й.

— И не забравяй да поемеш задачите ми за днес. Всичките!

Той кимна и вдигна ръка успокоително. Сам не бе убедена.

— Лошо ти се пише, ако се издъниш.

Тревър премигна и вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар. Сам се усмихна, поклати глава и затвори вратата зад себе си.

Пътят до моргата, която се намираше в мазето на болницата, не бе никак дълъг. Бързо спускане с асансьора, следвано от кратка разходка, общо не повече от пет минути. Днес обаче се оказа, че асансьорът е заседнал на шестия етаж, и след като няколко пъти натисна безрезултатно копчето за извикване, Сам се отказа да чака и хукна по стъпалата, прескачайки ги през едно.

Щом наближи мазето, усети мириса, идващ откъм моргата. Въпреки модерната вентилационна система, зловонието някак успяваше да избяга и да се понесе бавно към първия етаж на болницата. Честно казано, от болницата бяха направили всичко възможно, но продължаваше да се разнася неприятният мирис на разлагаща се плът.

Най-после Сам пристигна в моргата с петнайсет минути закъснение, изпотена и зачервена. Бързо се преоблече в зелената хирургическа престилка, изми грижливо ръцете си и си сложи гумените ръкавици. Влезе в залата за дисекции, която вече бе пълна с хора: полицаи от лабораторията, детективи, господин Палмър, съдебният следовател — всички очакваха появата й.

Моргата в болницата „Парк“ бе винаги ярко осветена. Светлината от мощните лампи на тавана се отразяваше от облицованите с бели плочки стени и под и така в помещението ставаше още по-светло. Сам забеляза, че старши детектив Фармър, която стоеше заедно с Адамс, я изгледа неодобрително и демонстративно погледна часовника си. Сам не й обърна внимание, а погледна Фред Дейл — лаборанта към моргата.

— Всичко готово ли е, Фред?

Той работеше със Сам още от постъпването й в „Парк“ преди година и тя напълно му се доверяваше. Беше прецизен, бърз, много лоялен и сякаш винаги отгатваше следващата й стъпка при всяка аутопсия, която правеха заедно. Гигант с нежно сърце — висок метър и осемдесет и пет по чорапи, с голямо обло лице, на което неизменно грееше усмивка. Освен това имаше естествен талант да разсмива и невероятно чувство за хумор, което ободряваше дори и най-потискащата атмосфера, която определено не бе рядкост в моргата. Макар че бе по-млад от Сам, той изглеждаше по-стар с няколко години. Беше бивш сержант от Кралската армия, получил лошо нараняване на крака по време на един уличен бунт в Белфаст, при който неколцина от колегите му загубили живота си. Нараняването го бе оставило с леко, но неизлечимо накуцване и бе поставило преждевременен край на кариерата му. След като прекарал известно време на улицата, където продавал вестници и списания, той сменил няколко цивилни служби, преди да постъпи в „Парк“. Тук бе намерил някакъв покой, заобиколен от смъртта, и Сам бе забелязала, че в пълен контраст с грубоватата му външност, той се отнася нежно и почти благоговейно с телата на мъртъвците. Може би връзката му с проблемите в Северна Ирландия бе причината Сам да го чувства толкова близък, а и той я възприемаше по същия начин, макар никога да не го бяха коментирали.