Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Благодаря, Джийн, спасяваш ми живота. Умирах за кофеин.

Джийн знаеше, че всякакво поучение по въпроса би било безполезно, така че просто въздъхна и поклати глава. Харесваше Сам и изпитваше нужда да я защитава. За пръв път работеше за жена и въпреки постоянните опити на Сам да я промени, тя изпълняваше задълженията си с удоволствие.

Двете заедно влязоха в кабинета — голяма стая, осеяна с картини и саксии с цветя, които създаваха уютна атмосфера. Кабинетът на Сам в болницата бе пълна противоположност на сивия клиничен офис в моргата, който не бе по-приятен от затворническа килия. В дъното на кабинета, зад бюрото, имаше голям прозорец, който гледаше към задния двор на болницата и съответно — към моргата. Така можеше да държи под око какво става и там.

Щом Сам стигна до бюрото си, Джийн започна с въпросите:

— И какво, пак са те викали на оглед през нощта? Не беше ли ред на доктор Стюърт?

— Беше. Да си виждала Тревър тази сутрин? — Гласът й звучеше съвсем нехайно, което често дразнеше Джийн, сякаш Сам не можеше да се концентрира върху настоящето, а се е отнесла някъде другаде.

— Не, не мисля, че доктор Стюърт се е появил. Сигурно още спи.

Сам погледна купчината неотворени писма и доклади, които трябваше да попълни и които бяха осеяли бюрото й. Набързо ги прехвърли, търсейки нещо ново или необичайно, което да събуди интереса й. Нямаше нищо. Задоволи любопитството си и се съсредоточи върху разговора с Джийн.

— Сигурно. Но къде ли?

Джийн, която бе наясно с похожденията на Тревър, направи съвсем разумно предположение:

— Аз бих проверила първо в женските общежития. Обикновено се оказва там, когато никой не може да го намери.

Сам се усмихна.

— Джийн, какво намекваш?

— Нищо не намеквам, излагам факти. Мъж на средна възраст. Не разбирам с какво толкова се харесва на момичетата.

Сам се развесели. Джийн сигурно бе най-прямият човек, когото познаваше, и въпреки че сигурно също намираше Тревър привлекателен, искрено се възмущаваше от поведението му.

Джийн продължи по същество:

— Къде са намерили трупа?

— В гробището при църквата „Сейнт Мери“.

— В Нортуик?

— Да, знаеш ли го?

— Там съм се венчавала.

— Значи това не е първото зло, случило се там.

Джийн се намръщи, но като видя закачливото изражение на Сам, бързо се успокои и се усмихна.

— Има куп съобщения за теб.

Сам се отпусна на стола и изпи последната глътка от кафето си. Джийн отвори кафявия тефтер, в който записваше всички съобщения, срещи и ангажименти на Сам, и започна:

— Сестра ти се обади. Днес е рожденият ден на майка ти и тя очаква да ги посетиш довечера, но първо се обади да кажеш към колко часа да те очакват.

— О, боже, кога мина една година?

— Поръчах букет цветя с надпис „С много любов в този щастлив ден“ и тази сутрин трябва да й го занесат.

Сам дръпна ръце от лицето си и погледна Джийн с видимо облекчение.

— Благодаря, Джийн, как можах да забравя!

— Много си заета. Сметката е на бюрото ти, предпочитат плащането да стане по-скоро. Реших, че нищо не е прекалено добро за майка ти.

Сам взе сметката, погледна я и се ококори, като видя сумата.

Джийн продължи:

— Случаят „Мърфи“ е стигнал до…

— Пак ли „Мърфи“? — прекъсна я Сам. — Не беше ли приключен?

— Очевидно не, така че трябва да си готова да дадеш показания през Кралския съд.

— Кой?

— Мисля, че в Норич. — Джийн запрелиства бележника, търсейки потвърждение на последните си думи. — Да, точно така, в Норич.

— Кой е адвокат на защитата?

Джийн отново запрелиства бележника.

— Господин Аткинсън.

— О, пак ще слушам префърцунения му аристократичен акцент — изимитира го Сам. — Той ме мрази. Ще ме държи на свидетелската скамейка часове наред. Най-добре извади папката, за да се подготвя. Нещо друго?

— Господин Чеймбърс от „Уолтър, Чеймбърс и Пилкингтън“ иска среща във връзка с обжалването възможно най-скоро. Делото на клиента им ще се гледа в края на месеца и те искат да се уверят, че няма да възникнат противоречия по основните положения.

— Има си хас! Чудя се защо изобщо съм станала патолог. Много по-лесно щеше да ми е, ако бях адвокат: щях да прекарвам също толкова време в съда.

Преди Джийн да успее да довърши списъка с обажданията, ги прекъсна кратко рязко почукване на вратата. Двете жени вдигнаха глави и видяха усмихнатото лице на Тревър да надниква в стаята.

— Чувам, че съм ти длъжник.

Той влезе в стаята уверено и решително, както винаги. Въпреки че бе относително нисък, бе слаб, привлекателен и изглеждаше много по-млад от 40-те години, на които беше. Бе един от онези мъже, които жените намират за неустоимо привлекателни, и той го осъзнаваше. Не пропускаше да се възползва от това, като полагаше изключителни грижи за външния си вид — от върха на обувките си „Гучи“ до последното зализано косъмче на модерно подстриганата си коса. Единствената жена, която не бе проявила никакви признаци, че се поддава на чара му обаче, бе Джийн Кар и днешният ден не бе изключение. Тя го изгледа враждебно и се обърна към Сам: