Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Когато приключи с температурата, Сам помоли Колин внимателно да завърти тялото на една страна. Той се справи бързо и професионално, стараейки се да причини възможно най-малко вреда на останките. Сам бързо огледа гърба на жертвата, видя, че там няма други наранявания, и трупът бе върнат в първоначалното му положение. Тя погледна часовника си и се изправи.

— Първоначалният оглед е приключен в един и петдесет и осем.

Фармър и Адамс погледнаха часовниците си и кимнаха.

— Аутопсия утре в десет, ако вие сте съгласни?

Те отново кимнаха.

— Добре, ще се видим тогава.

Сам тръгна по пътеката към изхода от гробището, следвана от Фармър и Адамс. Фармър заговори първа:

— Какво можеш да ни кажеш?

— Почти нищо повече от това, което вече знаете. Бил е удушен, със сигурност има и други рани по тялото и ръцете. Но дали те са причинени от убиеца, или са резултат от дългия престой на открито, няма да знаем, докато не го почистят в моргата. Дрехите му намерени ли са?

— Не, не още, но продължаваме да ги търсим. Мислиш ли, че убийството може да е свързано със сексуално насилие — заради голотата?

— Това трудно може да се прецени след толкова време.

Фармър продължи с въпросите:

— От колко време е мъртъв?

Сам сви рамене:

— Няколко седмици може би. Ще се опитам да го определя възможно най-точно, но не възлагайте големи надежди на това. Ще можем да кажем нещо с по-голяма точност след аутопсията и след като ентомологът също си свърши работата.

Сам започна да съблича предпазния костюм и Фармър я изгледа.

— Доктор Оуен направи по-точно предположение.

Сам се ядоса, че поставят под съмнение преценката й, и го показа.

— Нима? Е, аз не мога да добавя нищо. Ако искате да научите повече тази вечер, идете на врачка. — Тя най-после се пребори с предпазния костюм и го подаде на един минаващ полицай от лабораторията, след което се отправи към колата си, оставяйки Фармър да се чувства безсилна и раздразнена.

Сам зави с колата към определеното за нея място на паркинга и забеляза, че от болницата най-после са успели да поставят табелка с името й. „Отне им само една година — помисли си тя, — не е зле.“ Табелката бе тъмнозелена с черни букви:

ЗАПАЗЕНО МЯСТО

ДОКТОР САМАНТА РАЙЪН

ПАТОЛОГИЯ

Паркира колата и постави бастуна против кражба на кормилото. Поставяше го само като психологическа бариера — беше загубила ключовете за него още преди месеци, но се надяваше, че все пак ще отблъсне евентуалните крадци.

Слезе от ланд ровъра си и погледна дългите тъмни пътеки в бетонния лабиринт на паркинга. Това бе доста стряскащо място дори и през деня — лошо осветено, със стълбове и ниши, които хвърляха допълнителни сенки по циментовия под. Вечер беше направо зловещо и дори краткият път от асансьора до колата караше Сам да се сковава от ужас. Неколкократно се бе оплаквала, че паркингът не е никак безопасен, но нищо не се бе променило. Ограниченият бюджет на болницата си имаше други приоритети и по всеобщо мнение само някое изнасилване или убийство на паркинга можеше да предизвика съществени промени.

Сам бързо прекоси разстоянието до асансьора, стискайки аларменото устройство, което носеше в джоба на палтото си. Не бе особено убедена колко ефикасно би било то, ако някой наистина се опиташе да я нападне, но от болницата ги бяха раздали на всички жени от персонала като някакво малко успокоение.

Като слезе от асансьора на четвъртия етаж, Сам веднага се почувства спокойна и уверена. Тук бе топло, светло и пълно с хора. Сам доближи кабинета си и забеляза, че секретарката й — Джийн Кар, се е устремила право към нея с чаша димящо кафе в едната ръка и голям кафяв бележник в другата. Първото, което достигна до нея, бе силният норфълкски акцент на Джийн:

— Добро утро, доктор Райън.

Джийн бе ниска и набита жена с едро лице и наситеносини очи, уголемени от очилата с дебели рамки, които едва се задържаха на носа й. Винаги се обличаше елегантно, макар и малко старомодно, и засега устояваше на опитите на Сам да осъвремени гардероба й. Джийн работеше в болницата „Парк“ повече от двайсет и пет години, с кратки прекъсвания за раждане и отглеждане на децата си. Тя бе едно от големите и недооценени завоевания на отделението и болницата и Сам ясно осъзнаваше, че животът й би бил непоносим без Джийн. Когато секретарката най-после стигна до нея, Сам пое чашата прясно сварено кафе от ръката й и отпи с усмивка.