Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Отиде до прозореца, дръпна завесите и го отвори широко. Бурята бе отминала, но в далечината още се чуваше тътенът на гръмотевиците. Задухата, която тегнеше във въздуха от седмици, най-после си бе отишла, заместена от чист, свеж въздух. Бризът от Северно море прекосяваше цялото графство и сега нахлуваше през отворения прозорец, разхлаждайки голото й тяло. Дъждът бе изпълнил въздуха с ароматите на нощта, които Сам обожаваше. Те й напомняха, че обонянието й все още работи, че не е унищожено от мирисите на моргата. Погледна към градината си. Бурите бяха добре дошли след дългото горещо лято. Сега градината й отново се събуждаше за живот, напоена и освежена. Сам с нетърпение очакваше да се заеме с работата по нея. Сега обаче затвори прозореца, намести внимателно резето и тръгна към банята.

Изненада сама себе си, като се замисли, че щом Фармър се е заела със случая, с нея със сигурност ще е и Адамс.

Саманта закъсня, както обикновено. Оказа се, че е успяла да забута някъде из къщата ключовете за колата си и се наложи да използва резервните, които пазеше точно за такива случаи в едно чекмедже в кухнята. Представяше си как Фармър крачи нервно напред-назад, очаквайки Сам да се появи, за да огледа трупа. Най-после зави и навлезе в селото. Не й бе трудно да открие църквата — само оттам се виждаха проблясващи сини лампи, които осветяваха целия район. Журналистите вече бяха пристигнали и сега обикаляха нетърпеливо около гробището, надушили горещата новина. Единственото, което успяваше да ги удържи да не нахлуят в гробището и да изпотъпчат всичко, бе жълтата полицейска лента и един полицай, който зорко пазеше на входа. Репортерите винаги успяваха да надушат сензационните истории — явно си плащаха на някой детектив от „Убийства“ за информацията. Това не бе позволено, но винаги се случваше.

Сам бавно премина с колата си през тълпата репортери, като прикриваше с ръка лицето си от светкавиците на фотоапаратите и не обръщаше внимание на почукванията по стъклото на колата й.

Когато приближи църквата, я спря млад полицай, който светна дразнещо с фенерче в лицето й. Явно бе намръзнал, сигурно стоеше там вече няколко часа. Понякога минаваха часове, преди всички полицаи и полицейски кучета да обходят терена и да решат, че трябва да извикат патолог на местопрестъплението. Сам отвори жабката и затършува из купчината обвивки от шоколади, карти и талони за отстъпки при пазаруване, за да намери служебната си карта. Най-после откри пластмасовия правоъгълник, на който имаше доста нещастна снимка на самата нея, и го показа на полицая.

— Доктор Райън, патологът от болницата.

Той кимна и след като бързо си отбеляза нещо на листа, закачен за твърдата папка, й посочи да паркира отстрани на църквата. Тя му благодари, пъхна служебната си карта обратно в жабката и подкара към останалото като по чудо празно място в почти безкрайната редица паркирани полицейски коли.

Полицаите сновяха навсякъде. Някои, униформени и нахлупили черните си вълнени шапки плътно над ушите, разнасяха някакви дълги прътове. Полицаите от лабораторията, облечени в белите си предпазни костюми от мушама, детективите, които се мотаеха със сериозно изражение и разговаряха тихо помежду си, но очевидно не вършеха почти нищо.

Сам слезе от колата и си проправи път към желязната врата, откъдето тръгна по отбелязаната с жълта полицейска лента пътека. На средата на пътя я пресрещна шефът на екипа от лабораторията, който й подаде бял предпазен костюм. Това, разбира се, бе необходимо, за да се предпази мястото, където бе открит трупът, от по-нататъшно замърсяване с външни следи, влакънца и отпечатъци, но също така бе много полезно и за предпазване на собствените дрехи. Сам винаги държеше на външния си вид. Подбираше елегантни, но практични дрехи и винаги слагаше по малко грим. Спомни си как веднъж се бе появила на едно местопрестъпление с вид на съживен мъртвец. Вечерта бе ходила на доста проточило се парти и когато получи повикването по телефона в пет сутринта, си бе спестила обичайните грижи за външния вид. Бе се съсредоточила върху това да стигне до мястото. За съжаление журналистите пак бяха научили по някакъв начин за престъплението и вече бяха пристигнали. Репортери, фотографи, телевизионни екипи с камери. Наложи й се да си проправи път през стена от проблясващи светкавици и неспирни въпроси, за да стигне до мястото, където лежеше трупът.

На следващия ден се видя във всички вестници и новинарски емисии на телевизиите в страната с бледо подпухнало лице и измачкани дрехи. Но най-унизителното от тази история бяха обажданията от приятелите й, които също я бяха видели. Фармър, от друга страна, се бе появила в обичайния си вид, самоуверена и спокойна, елегантно облечена с панталон и скъпо черно палто. Сам си обеща вече никой да не я види в такъв вид, даже и да пристигаше на местопрестъплението с известно закъснение.