Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Но ти се досети. Ако си бях направил труда да премеря температурата на тялото по-внимателно, щях да разбера, че нещо не е наред. Но всичко изглеждаше толкова очебийно.

Тя погледна Ричард в очите и изпита някакво съжаление.

— Е, следващия път ще го разпознаеш — промълви смутено.

— Да, със сигурност. — Той замълча. — Виж, двамата с Джанет се чудехме, ако си свободна някоя вечер през следващите седмици, дали би ни гостувала за вечеря. Така ще се запознаеш с Джанет, тя не е много по-възрастна от теб. Сигурно има доста общи неща помежду ви. А може и да обменим някои идеи?

Това бе първият път, когато Оуен я заговаряше, откакто Сам бе пристигнала в Кеймбридж преди около година. Досега си бяха разменяли само бележки, и то по строго професионални въпроси, и тя дори не бе сигурна дали Оуен изобщо я харесва.

Поканата му много я изненада. Зарадва се, че показанията й по случая не го бяха настроили враждебно спрямо нея. Оуен бе от старата школа и бе с доста консервативен подход. Работеше като полицейски лекар от почти трийсет години и бе виждал жертви на убийства още когато тя си е играела с кукли. Проблемът бе, че явно му е трудно да се приспособи към бързо променящия се свят.

— С удоволствие ще ви гостувам.

Оуен видимо се зарадва.

— Добре, чудесно. Ще ти се обадя следващата седмица да се уговорим.

Разговорът им бе прекъснат от приближаването на младо момиче. Беше на около двайсет и две години, слабо и симпатично, с дълга руса коса. Сам я бе забелязала в съда. Момичето заговори Сам:

— Доктор Райън, ще може ли да поговорим за момент?

Ричард Оуен разбра намека.

— Аз трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

Сам се усмихна, кимна и го изпрати с поглед, после се обърна към момичето.

— Аз съм Ребека Уест, бившата приятелка на Андрю. Просто искам да ви благодаря за това, което направихте. Знаех, че Андрю не е с всичкия си, затова и го напуснах. Просто не си бях дала сметка колко е зле положението.

— Е, вече няма да може да ви създава проблеми.

— Наистина.

Сам забеляза млад, доста красив мъж да чака на няколко метра разстояние, без да отделя поглед от тях. Двамата с момичето очевидно бяха чудесна двойка.

— Изглежда симпатичен.

Ребека го погледна и се усмихна, а младежът й се усмихна в отговор, както го правят само влюбените.

— Чудесен е. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога.

— Ново начало.

Момичето се усмихна широко на Сам.

— Надявам се. Е, още веднъж благодаря. — Тя протегна ръка.

Сам я пое и двете се ръкуваха. Момичето бе преминало през сериозно изпитание, като се има предвид колко младо беше, и Сам мислено й пожела бъдещето да е по-добро за нея. Проследи с известна ревност как Ребека хвана за ръка приятеля си и двамата се отдалечиха надолу по улицата. Завиждаше и на младостта им, и на възможността да започнат отначало.

— Даваш ли едно пени да си на тяхно място?

Въпросът на детектив Том Адамс я накара да подскочи стреснато. Тя се завъртя и го погледна.

— Доста повече от пени би ми трябвало.

— Сигурно. Е, още един загубен за полицията случай.

Сам се подразни от забележката му.

— Не може да сте загубили нещо, което изобщо не сте имали.

— Опитай се да го обясниш на старши детектив Фармър. Щом славата е за някой друг, за нея това е провал и познай кой ще се окаже виновен.

— Е, нейна си работа — отвърна Сам.

— Ти обаче си се справила страхотно. Много се впечатлих.

Сам се почувства поласкана и леко притеснена. Чувстваше известно привличане към Адамс. Той бе висок, с широки рамене и тъмна коса, която подчертаваше ясните му сини очи. Беше различен от повечето полицаи, които Сам познаваше, и въпреки че маниерите му понякога бяха грубовати, тя ги приемаше като някаква поза от негова страна и смяташе, че голяма част от истинската му същност си остава скрита. Той винаги създаваше впечатлението, че приема жените като равностойни партньори и маниерите му подсказваха, че няма никакви проблеми, когато се намира в компанията на някоя дама. Доста привлекателна черта, помисли си Сам. Разговорът им бе прекъснат, защото от другата страна на улицата извикаха Адамс. Старши детектив Фармър стоеше до тъмносиния си форд и ги гледаше изпитателно, видимо раздразнена.

— Да те закараме ли до някъде, или ще се поразходиш?

Сам погледна Фармър. Тя приличаше на полицай от главата до петите. Макар че бе висока, слаба и доста привлекателна, лицето й подсказваше, че е преминала през години упорита борба не само с престъпниците, но и със системата, която трудно приемаше амбициозните жени. Косата й бе дълга и кестенява и тя я носеше на конска опашка, стегната толкова силно, че чак кожата й се опъваше и й придаваше вид, сякаш си е правила евтина пластична операция. Сам винаги си представяше как, когато вечер Фармър разпусне косата си, кожата й се отпуска и се сбръчква на хиляди бръчки.