Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Фармър продължаваше да гледа към двамата и очевидно с нетърпение очакваше Адамс да прекрати разговора си със Сам.

Том сведе глава и промълви:

— Трябва да тръгвам, иначе ще ме обвинят в заговор с врага и т.н.

Сам изгледа отново Фармър.

— Нейно Величество мрази да чака.

Адамс се засмя тихо и тръгна към Фармър. В този момент погледите на двете жени се срещнаха за миг, после Сам извърна глава и тръгна към катедралата.

Беше късно и бурята бушуваше с пълна сила. Рег се бе подслонил под клоните на едно старо тисово дърво и гледаше как дъждовните капки отскачат от покрива на църквата и се стичат по стените й. Ако не оправеха скоро водостоците, църквата нямаше да оцелее още дълго, помисли си той. Вече бяха навлезли в сезона на дъждовете и това бе втората лоша буря от началото на месеца.

Рег бръкна в чантата и извади термоса си. Наля остатъка от чая в една пластмасова чашка и го изпи наведнъж. Чаят беше почти изстинал, но това не му направи впечатление. Гробът, който бе изкопал, вече бе почти до коленете пълен с вода и Рег се замисли дали на покойния му е хрумвало, че може да бъде погребан в море. Чувстваше се изтощен. Изкопаването на всеки гроб вече му се виждаше много по-дълго и трудно, отколкото някога. Ако бе по-млад, щеше да е свършил с гроба още преди часове и бурята нямаше да го застигне. Крайно време беше да спре. Трябваше да си намерят някой млад човек за тази работа, него вече не го биваше. Нищо чудно някой ден да го намерят мъртъв в един от прясно изкопаните от самия него гробове и тогава вече щяха да се чудят как да обясняват защо не са си намерили по-млад човек.

Рег се изправи, зави капачката на термоса и изсипа трохите от кутията за сандвичи на земята. После облече якето си и бавно тръгна през дъжда към колелото си. Чак когато стигна до колелото, осъзна, че кучето вече не е край него. „Сигурно се е скрило под някой храст или надгробен камък — помисли си Рег, — не е глупаво животинчето.“ Погледна часовника си — кръчмата бе отворена вече от час и той нямаше търпение да се скрие там от дъжда.

— Скръф, къде си, момчето ми? — извика той. — Време е да тръгваме, кръчмата е отворена! — Взря се в дъжда, опитвайки се да открие кучето.

Изведнъж малкият териер се появи и изтича през мократа трева към него. Когато се приближи, Рег забеляза, че то стиска нещо в устата си.

— Какво си намерил, момчето ми, а?

Наведе се и се опита да издърпа това, което кучето бе захапало, но Скръф не го изпусна и яростно защити находката си. Най-после Рег успя да я издърпа, оставяйки малка част в устата на кучето, което бързо я сдъвка и погълна, за да не му я отнемат. Рег изтри очите си от дъжда и се взря в това, което бе измъкнал от устата на кучето. В първия момент не можа да разбере какво е и си помисли, че е някакво парче развалено месо или останки от мъртво животно. Но щом погледът му се фокусира, той осъзна, че това не е друго, а човешка ръка — или поне това, което бе останало от нея. Част от нея липсваше, а три почернели пръста висяха от разкъсаната длан.

Скръф и друг път бе намирал човешки кости, което винаги бе неприятно, но видът на човешка ръка, обезобразена и полуразложена, го шокира и ужаси. Почти инстинктивно Рег я захвърли през гробището, за да не я държи при себе си. Ръката прелетя няколко метра, блъсна се в един надгробен камък и тупна в калта. Скръф, недоволен, че е загубил находката си, изтича назад в гробището, за да си потърси нова. Разтърсен, Рег извика след кучето:

— Скръф, ела тук, момче, бързо! Да тръгваме, че подгизнах!

При нормални обстоятелства Рег просто щеше да го изостави в гробището и да го накара сам да си търси пътя за вкъщи. На Скръф не му се случваше за пръв път да изчезне, но сега Рег се разтревожи от това, което бе намерило кучето, и се страхуваше какво още може да домъкне. Той закачи чантата си на един надгробен камък и тръгна назад през мократа трева в посоката, от която се чуваше кучешкият лай. Така се озова в една от старите и занемарени части на гробището. Огледа се. Лаят се чуваше откъм гробницата от седемнайсети век на сър Джаспър Кейс. Рег добре познаваше гробницата. Тя бе една от най-интересните в гробището, но бе много стара и бе започнала да се руши. Бе направил всичко по силите си, но колкото и той да се опитваше да я ремонтира, проклетите хлапета се връщаха и пак чупеха и трошаха. Осъзнаваше, че води някаква надпревара, в която все хлапетиите печелеха.

— Вече нямат никакъв респект! — мърмореше си той.