Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Освен това, вече не чувстваше същото удовлетворение от работата си. Хората или изобщо не се сещаха да му дадат бакшиш, или му даваха толкова, колкото да пие две бири в кръчмата. Освен това все повече хора избираха да ги кремират и в такъв случай за него нямаше нищо. Колкото и смешно да беше, той бе познавал повечето от „клиентите“ си приживе и те всички се бяха смятали за нещо повече от него, а ето че сега той си оставаше жив и хвърляше лопатите пръст отгоре им.

Вече бе избрал мястото за своя гроб и викарият му го бе обещал. Мястото беше под един стар тис в дъното на гробището. Беше го харесал, защото бе на сянка и завет, предпазено както от капризите на времето, така и от вандалските набези на хлапетиите, които бяха осквернили доста гробове през последните години, но рядко дръзваха да навлизат толкова навътре в гробището.

Рег подпря колелото си на един от множеството старинни надгробни камъни, откачи торбата си от кормилото, преметна лопатата през рамо и тръгна заедно с териера си Скръф към мястото, където трябваше да изкопае следващия гроб.

Сам излезе от съда на дневна светлина. Времето бе меко, но мрачно, и въздухът тегнеше над града. Небето бе почерняло от буреносните облаци, които се трупаха от изток. Разкърши рамене и погледна над покривите на града към катедралата. Въпреки че по-голямата част от сградата оставаше скрита, видът й бе все така величествен. Огромната каменна маса се издигаше над Ели като страховит айсберг. Оттенъците на кехлибарено, сиво и розово изпъкваха на фона на тъмното небе, осветени от последните лъчи на бързо залязващото октомврийско слънце. Сам ходеше от време на време в катедралата — бродеше из отделните параклиси, четеше надписите и посвещенията. Така сякаш прибавяше някакво духовно измерение към иначе съвсем прозаичния си живот, макар че отдавна изобщо не бе сигурна във вярата си в Бог. Като дете вярваше, но това бе, преди баща й да умре.

Бе видяла как умира баща й — в единия момент й махаше за довиждане, а в следващия избухна в огнена топка. Така и не заловиха хората, които го направиха — всичко бе въпрос на политика. Той знаеше, че е под заплаха: комбинацията от полицай и католик не вещаеше нищо добро. Десетки негови приятели вече бяха загинали или бяха получили сериозни наранявания, което бе и причината той да е толкова предпазлив. Винаги проверяваше всичко поне по два пъти: Сам си го спомняше как проверява с огледалце, закачено на дълга пръчка, дали няма нещо под колата му всеки път, когато излизаше.

Тя си играеше със същото това огледало в деня, когато той умря. Беше го оставила в дъното на градината, когато майка й я извика за обяд. Баща й бе извикан по спешност и бе поел риска. Обвиниха ИРА, но когато Сам стана достатъчно голяма, за да си зададе някои въпроси, се усъмни в това заключение. Към полицаите католици се отнасяха с недоверие. А единственото, което баща й бе искал, бе мирна Ирландия.

Сам бе убедена, че смъртта на баща й е по нейна вина — така й бе казала майка й. Майка й застана пред гроба, хванала само сестра й за ръка, сякаш не забелязваше присъствието на Сам. Оттогава Бог и църквата се превърнаха в жертвени агнета за Сам и тя насочи целия си гняв към тях, така както майка й бе насочила гнева си към нея. Петнайсетте години работа като патолог само бяха утвърдили атеизма й, а студеният клиничен анализ в залата за аутопсии и лабораторията бяха прогонили и малкото останало усещане за духовност.

Сега — по някаква необяснима причина — тя се почувства повлечена бавно назад, взряна в миналото и загубената си вяра. Катедралата бе първата църква, в която бе влязла след почти двайсетгодишно прекъсване. Самото влизане се бе оказало доста трудно — първия път Сам дълго стоя пред входа, опитвайки се да събере кураж, крачи смутено напред-назад, взряна във вратата, сякаш тя е портата към ада. Накрая се вля в група туристи и влезе заедно с тях в огромната катедрала.

Полицейският лекар Ричард Оуен прекъсна спомените й:

— Величествено нещо, нали?

Сам го погледна, объркана в първия момент.

— Катедралата — величествена е.

Тя се овладя.

— Да, наистина.

— Винаги се радвам, когато случаите, по които съм ангажиран, се гледат в тази съдебна зала. Мястото е много красиво.

Сам кимна:

— Да, очарователно е.

— Представи се блестящо днес. Макар че така аз излязох глупак.

— Не съм имала такова намерение, Ричард. Това е изключително рядко срещано състояние, самата аз за пръв път попадам на него. Обяснимо е, че не си се досетил.