Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Саманта Райън огледа старинната сграда на съда в Ели. Беше минал повече от месец, откакто тялото на Андрю Стрингър бе открито в библиотеката „Кромуел“ на колежа „Сейнт Стивънс“, и сега тя трябваше да даде мнението си относно доста странната му смърт. Саманта обичаше да идва в Ели, предпочиташе да е тук, вместо да дава показания в заседателна зала номер три в болницата „Парк“, където всичко бе в пластмасови и хромирани покрития. Това тук бе сграда, достойна за съд. Високите сводести тавани и дървените пейки бяха пропити с усещането за правосъдие, по покритите с дъбова ламперия стени бяха окачени старинни маслени портрети на отдавна починали съдии, които продължаваха да гледат надменно и невинните, и виновните в съдебната зала.

Сам огледа залата и се взря в лицата на другите свидетели. Местеше погледа си от лице на лице и ги изучаваше внимателно. Почуди се каква роля са изиграли всички тези хора в живота и още повече — в смъртта на Стрингър. Старши детектив Хариет Фармър бе там, до нея седеше доктор Ричард Оуен — полицейският лекар, а до него — детектив Том Адамс. Когато очите й се спряха на неговите, погледите им се срещнаха. Двамата продължиха да се гледат един друг още няколко мига, после Сам отмести поглед встрани, леко смутена. Адамс се развесели от смущението й и продължи да се взира в нея още няколко минути.

Беше се запознал със Сам, когато тя се появи на убийството на Рос преди година. Случаят се бе оказал толкова заплетен, че ако не бяха доказателствата, представени от Сам, сигурно изобщо нямаше да успеят да осъдят убиеца. Адамс така и не бе разбрал защо тя бе заменила вълнуващия живот в Лондон с относително затънтения Кеймбридж, но това си бе нейна работа и той бе сигурен, че рано или късно ще научи причината. Беше я харесал още като я видя за пръв път, но досега тя поддържаше отношенията помежду им на стриктно професионална основа и от време на време се държеше дори студено. В полицията вече й бяха лепнали прякора Ледената девица, но той не бе убеден в това. Тя не бе с поразителна външност, поне не в общоприетия смисъл — нямаше дълга руса коса или уголемени със силикон гърди, но все пак в нея имаше нещо. „Някои жени — помисли си той — притежават неопределена привлекателност.“ Не бе висока, но бе слаба и добре сложена, с приятно лице и най-впечатляващите меки кафяви очи, които бе виждал. Тя бе и интелигентна, а това винаги му бе харесвало в жените. Той бе учил в едно от онези средни училища, в които интелектуалните способности се подценяваха и дори задушаваха. За учениците в тях възможностите за професионална реализация се ограничаваха до изучаване на някой от множеството занаяти, които бяха популярни по онова време. Адамс не бе харесал нито една от тези възможности и затова бе постъпил в полицията. Бе възприел това си решение като стъпка нагоре — така се почувства като част от средната класа, уважаван член на обществото — и затова винаги бе харесвал работата си. Голямото предизвикателство, докато учеше в онова училище, бе да успее да си определи среща с някое момиче от гимназията и той често успяваше да го стори, макар тези срещи да не водеха до никакво развитие. Момичетата от гимназията предпочитаха да се омъжат за бъдещия директор на местния клон на банката, за някой счетоводител или шеф на фирма. Все пак нищо не му пречеше да си мечтае от време на време. Бе достатъчно амбициозен и упорит, за да се възползва от възможностите, които Свободният университет започна да предлага междувременно, и откри, че образованието е много по-завладяващо и смислено, когато се заемеш с него повторно.

Изведнъж осъзна, че е продължил да гледа Саманта Райън доста по-дълго, отколкото бе възнамерявал, и веднага отмести поглед и се втренчи в съдебната зала.

Решителният глас на Джордж Алън внезапно процепи тишината:

— Доктор Райън, бихте ли заели свидетелското място, за да дадете показанията си?

Сам, още леко смутена и раздразнена от продължителното взиране на Адамс в нея, се бе разсеяла от хода на заседанието и сега се сепна изненадано. Бързо се изправи, взе папката с бележките си и тръгна напред към свидетелската скамейка. Познаваше добре задължителната процедура. Взе в ръка Библията и прочете клетвата на висок глас. Беше правила това вече стотици пъти и нямаше нужда от напътствия и подканване. Когато приключи, погледна към съдебния пристав, който само й кимна, и тя продължи:

— Доктор Саманта Райън. Имам диплома за бакалавър по медицина и съм член на Кралския колеж по патология. Имам диплома по медицинска юриспруденция, консултант съм към Катедрата по съдебна патология и преподавам в Кеймбриджкия университет. В момента работя в болницата „Парк“ като консултант по съдебна медицина.