Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Марк се ослуша за приближаващи се стъпки, но не чу нищо. Може би преследвачът му не бе чул писъка, може би се бе отказал да го търси и Марк вече бе в безопасност. Той бавно се изправи и надникна над надгробния камък, опитвайки се да долови някакви признаци на движение.

Ударът, който го порази в гръб, бе толкова силен, че Марк се строполи по лице в калта. Остана легнал няколко секунди, притискайки длан към тила си, като се опитваше да открие източника на болката, която пронизваше врата и гръбнака му. Не изчака да му нанесат втори удар, нито се огледа назад, за да види нападателя си, ужасен от това, което можеше да види. Побягна почти на четири крака, като пазеше равновесие с ръце, защото краката му се пързаляха върху мократа трева. Бягаше приведен, за да използва надгробните камъни като прикритие и да успее да се изплъзне от преследвача си. Тичаше в посоката, където се виждаха светлините на селото. Знаеше, че ако успее да стигне до тях, ще се спаси.

Най-после стигна до портите на гробището — последното препятствие към свободата. Натисна дръжките на двойната метална врата, задърпа ги и ги разтърси с всички сили, но те не поддадоха. Железните врати се раздрънчаха, но си останаха заключени. Погледна към улицата с надеждата да зърне някой, който да му помогне, и тогава го видя — видя спасителя си, рицаря в синя униформа. Марк никога не бе предполагал, че може да изпита такава радост при вида на полицай, но сега се почувства точно така. Усмихна се с облекчение, протегна ръка през железните пръчки на вратата и си пое дъх, за да извика.

Полицай Джей пресече улицата към пощата. Извади фенерчето си и освети витрината й. Всичко изглеждаше нормално: нямаше нищо счупено, нищо разместено, стъклата изглеждаха цели. Отиде до вратата, хвана дръжката и я натисна и разклати. Беше заключена и човек би могъл да я разбие само с булдозер. Джей въздъхна облекчено — беше спокойна нощ, точно каквито харесваше той. Вече си представяше как седи на топло в участъка, хапва си сандвичите и суши униформата и обувките си на горещия радиатор. Обърна се и тръгна към участъка.

Марк усещаше, че устните му се движат. Не можеше да се заблуждава за това. Съзнанието му потвърждаваше, че той в момента крещи, но не чуваше нищо. Полицаят също не реагира, само провери една врата и освети с фенерчето си сградата. Опита отново, очите му щяха да изскочат от усилието, лицето му почервеня, но от устата му пак не се отрони звук и Марк се почувства, сякаш е много далече и вижда как животът му полита в спирала по един дълъг черен тунел и нищо не може да го спре. Осъзна, че вече не усеща устата си, че езикът му не реагира на съобщенията от мозъка. Някаква непоносима тежест го теглеше надолу, краката му се огънаха и той падна тежко на колене. Опита да се изправи, като се хвана за пръчките на вратата, но ръцете му висяха безсилно надолу. Всички сили бяха напуснали тялото му. Накрая падна странично върху тревата. Сега оградата на гробището го скриваше от улицата и той просто лежеше неподвижно, загледан в небето през листата на един стар тис. Почувства се странно спокоен, сякаш бе постигнал пълен душевен мир. Почуди се какво ще си помисли Франсис за него, като не се появи на уговорената среща — за първи път в живота си щеше да я предаде. Една тъмна сянка бавно прекоси лицето му и Марк осъзна, че е дошъл часът на изкуплението.

Неясният шум разтревожи полицай Джей. Той се обърна и се взря през дъжда към църквата, но не видя нищо. Погледна часовника си. Беше два без пет, ако се върнеше сега, щеше да закъснее за чая и в участъка щяха да започнат без него. Опита се да си внуши, че няма нищо нередно, че сигурно е пробягало някое животно, както винаги. Никакво сериозно престъпление не бе извършвано в селото от години, нямаше дори кражби, така че надали това бе нещо важно. Погледна още веднъж към църквата, за да успокои съвестта си. И тогава я видя. Голяма черна котка скочи бързо върху оградата на гробището и се мушна под дървото, където преди и той бе намерил подслон от дъжда. Видя я как извива гръбнак и се взира в него. Джей беше виждал и друг път котката на клисаря, но се изненада, че още е навън — мислеше я за по-умна.

Полицай Джей се засмя, обърна се и тръгна към участъка.

Марк Джеймс бе завлечен бавно навътре в гробището. Очите му още бяха отворени и дъждовните капки подскачаха върху незащитените му зеници, така че той не можеше да види ясно физиономията на убиеца си, после се стичаха по изкривеното от ужас и болка лице.