Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Марк бързо се освести, изтри очите си от дъжда и се опита да фокусира погледа си, за да разбере къде се намира. Някакви странни тъмни фигури се надигаха неестествено над земята — силуетите им се очертаха на фона на тъмното небе, когато една светкавица блесна за миг. Със засилващо се чувство на ужас Марк осъзна къде се е озовал — в гробище. Трескаво започна да обмисля следващата си стъпка, а очите му затърсиха път за бягство. В този момент чу, че преследвачът му започва да се катери по каменната ограда. Трябваше да действа бързо. Скочи на крака и побягна към вътрешността на гробището, няколко пъти се подхлъзва на мократа трева и пада в калта, но продължаваше в последния си отчаян опит да се спаси. Накрая, напълно изтощен, се скри зад един висок плосък надгробен камък и притисна гръб до студената му гладка повърхност, опитвайки да се слее с пейзажа. Скри лице в дланите си и зачака. Нямаше друг избор, освен да стои и да чака. Не можеше да се ориентира, а и не му бяха останали никакви сили, за да предприеме нещо друго. Страхът го лиши напълно от способността да разсъждава рационално. Единствено го крепеше мисълта, че и други хора разчитат на него и че трябва да оцелее поне заради тях.

Опита да се съсредоточи, да прецени трезво ситуацията и да разбере защо се бяха провалили нещата. Инстинктивно и за пръв път в съзнателния си живот започна да се моли.

Радиостанцията на полицай Джей прещрака.

— Център до 784, край.

Джей тромаво се опита да измъкне радиостанцията изпод дъждобрана си.

— Център до 784, край — чу се отново повикването на диспечера, този път по-настоятелно.

Джей се подразни от нетърпеливостта му.

„Я задръж малко — помисли си той. — Проклети кабинетни плъхове, какво ли знаят за истинския живот!“ Най-после измъкна радиостанцията.

— 784 до център, казвай, край.

— Тук те чака господин Тайфу. Казва, че има работа с теб.

— Да, десет-четири, център, идвам скоро.

Според кода, който бе използвал диспечерът, му съобщаваха, че чаят вече се запарва в чайника и картите са на масата. Оставаше му още една сграда и щеше да е приключил с обиколката. Трябваше да побърза.

Той закъсняваше и Франсис Първис започваше да се тревожи. Погледна отново часовника си. И последният влак бе заминал и сега гарата изглеждаше стряскащо пуста.

Двама пияници бяха минали край нея преди малко. Носеха сакове, пълни с кутийки бира. Настаниха се на една от количките за багаж и започнаха да пресушават съдържанието на саковете. Бяха й подвикнали похотливо един-два пъти, но засега не я закачаха. Обаче не бе сигурна докога ще бъде в безопасност. Това определено не бе подходящо място, където едно момиче да стои само посред нощ. Започна да се чуди дали не бе поискала прекалено много от Марк. Той не бе особено интелигентен, но я трогваше с предаността си и в отчаянието си тя се бе спряла на него като най-лесен избор. Може би Бърд или някои от биячите му го бяха хванали и нея също я очакваха неприятности. Щеше да отрича всичко, разбира се, и да се надява Бърд да й повярва. Реши да чака още пет минути и после да се прибере. Можеше само да се моли да успее да стигне до къщата преди Бърд. Беше се престорила на болна, за да не отиде с него в клуба. Веднага щом Бърд потегли, тя опакова багажа си и взе такси до гарата. Това им се бе сторило най-подходящото място за среща, но сега в мрака и в компанията на двамата пияници, които й подхвърляха все по-смели забележки, тя се зачуди дали не са сгрешили. Къде, по дяволите, беше Марк?

Марк погледна към небето, сякаш се надяваше така молитвата му да бъде чута. Точно тогава я видя — гледаше го отгоре и му се усмихваше. Лицето й бе бяло и красиво, осветено от луната, която за малко се показа между облаците. Едната й ръка се протегна към него, а другата посочи небето, сякаш му показваше спасението от това мъчение. В лудостта на отчаянието си Марк се протегна към нея и сграбчи малката й бяла мраморна ръка. После, без никакво предупреждение, нещо го удари право в лицето. Ударът не бе много силен, но Марк политна назад, изпищя ужасено и размаха ръце, за да се предпази от невидимата заплаха.

Котката бе стояла сгушена в краката на ангела, за да се скрие от дъжда. Бурята я бе подплашила и като бе видяла Марк, тя бе скочила в протегнатите му ръце, търсейки човешка топлина. Марк погледна голямата черна фигура, която сега лежеше в скута му и се взираше в него със зелените си очи. В нормални обстоятелства харесваше котките. Франсис имаше две котки и той винаги си играеше с тях, когато й ходеше на гости. Но тази не му хареса никак — тя сигурно щеше да го убие. Сграбчи котката за врата и я хвърли настрани. Видя я как се приземява на няколко метра разстояние и изчезва в мрака.