Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Алън я погледна.

— Благодаря ви, доктор Райън. — Той погледна бележките си за момент, после надникна отново над малките си очила. — Полицейският лекар, доктор Оуен, е дал официалното си заключение, че поради напредналата фаза на rigor mortis 1 1 Трупно вкочанясване (лат.). — Б.пр. , смъртта е настъпила между… — Сякаш забравил точните факти, той погледна отново бележките си и зачете: — … между шест и осем часа преди откриването на трупа. — Погледна Сам. — Виждам от вашия доклад, доктор Райън, че вие не сте напълно съгласна с установеното от доктор Оуен. Можете ли да разясните позицията си?

Алън се облегна и зачака отговора на Сам. Тя отвори папката с бележките си и започна да излага доводите си. Всъщност бележките не й бяха необходими: това бе един от онези случаи, които нямаше скоро да забрави. През петнайсетте години, в които бе работила като съдебен патолог, едва ли бе попадала на друг толкова странен и труден случай, какъвто бе загадката около смъртта на Андрю Стрингър.

От момента, в който пристигна на местопроизшествието, Сам бе усетила някакво напрежение сред екипа, занимаващ се с разследването. Като никога бе дошла бързо — нещо крайно необичайно за нея. Времето, за което успяваше да се яви на местопрестъплението, варираше значително — в зависимост от това кога е получила повикването, къде се е намирала в момента, какво е правила, къде е оставила ключовете за колата си и най-вече в коя част на графството бе открит трупът. Дори само пътуването до съответното място отнемаше понякога повече от час. Този път тя имаше късмет: тялото бе открито зад един от старите колежи, а дотам се стигаше съвсем бързо, особено рано сутрин. Въпреки че този път бе пристигнала навреме, всички пак бяха успели да се съберат преди нея и на местопрестъплението цареше обичайното вълнение и организиран хаос, без който не може да мине нито един случай на убийство. Униформени и цивилни полицаи тичаха напред-назад, полицаи от лабораторията, облечени в бели предпазни костюми, разнасяха съвсем прозаични и по-подозрителни на вид предмети в най-различни по големина найлонови торбички. Целият район бе осветен от мощни преносими прожектори, които придаваха на мястото почти сюрреалистичен вид.

Сам паркира на тревата зад колежа „Сейнт Стивънс“ и остави ключовете за колата на един неориентиран полицай, охраняващ главния вход, после прекоси стотината метра до стария мост зад колежа. Като стигна средата на моста, забеляза двама детективи да разговарят с няколко мъже в униформа на портиери. И двамата изглеждаха бледи и потресени и Сам предположи, че точно те са открили трупа. Като стигна до края на моста, тя зави наляво и измина на бегом чакълената пътека до библиотеката „Кромуел“, където полицаите бяха разпънали предпазен навес.

В първия момент си помисли, че това е някаква странна шега, но физиономиите на Фармър и Адамс й подсказаха, че греши. Убитият седеше изправен на дървена пейка, а тялото и лицето му бяха леко извърнати на една страна. Тънка вадичка кръв се бе стекла под пейката, образувайки локва в краката на жертвата.

Сам заобиколи, за да застане пред мъртвеца, и чак сега видя лицето му. Беше бяло като платно, с полуотворени очи, взрени невиждащо напред. Устата му беше широко отворена и застинала в безмълвен писък. Голям нож с метална дръжка стърчеше от лявата страна на гърдите му, на около двайсетина сантиметра под рамото, извивайки ръката му неестествено нагоре, сякаш под ризата му имаше пъхната закачалка.

Сам постоя неподвижно за момент. Явно това бе убийство, но нещо в цялата сцена я озадачаваше.

— Готова ли сте, доктор Райън?

Нетърпеливият глас на съдебния пристав сепна Сам и тя започна с показанията си:

— Ако имахме случай на rigor mortis в такава напреднала фаза, би трябвало тялото да е вкочанено и изстинало. Но тялото на мъртвия бе все още топло и всъщност до момента на моето пристигане почти не бе започнало да изстива. Съдейки по това, аз заключих, че смъртта е настъпила сравнително скоро.

Алън я прекъсна:

— Колко „скоро“?

— Не е възможно да се каже с абсолютна точност, но аз бих допуснала не повече от два часа. Също така прегледах краката на мъртвия и не открих признаци на хипостаза… — Сам погледна към балкона, където седяха репортерите, и забеляза въпросителните погледи на неколцина от тях. — … тоест стичане на кръвта надолу след смъртта, дължащо се на гравитацията.

Журналистите отново започнаха да пишат. Алън проследи погледа й и се раздразни от това, което възприе като заиграване на Сам с пресата. Той продължи с въпросите си: