Найджел Маккрери - Паяжината

Сам влезе, бързо затвори вратата след себе си и включи малката електрическа крушка. Щом заструи светлина, огледа рафтовете с разсад и отчаяно се опита да си спомни къде е сложила издънките на Ерик. От доста време не ги бе поглеждала и си представи колко неловко би се почувствала, ако Ерик наминеше и видеше, че скъпоценните му растения са загинали.

Запристъпва покрай рафтовете и най-сетне ги откри в средата на оранжерията — зелени и жизнени. Бяха пораснали с няколко сантиметра. С въздишка на облекчение тя приклекна да разгледа цветовете на амарилис беладона „Хадор“, които пазеше в отопляваната оранжерия. Това великолепно растение бе продължило да цъфти необичайно дълго и да я дарява с красотата на уханните си бели цветове. Вдъхна дълбоко, готова да се наслади на характерния му аромат. В този миг забеляза нещо необичайно. Добре познаваше мириса на амарилис и макар и да го долови, той не й се стори толкова силен, колкото бе очаквала. Задържа цветето още по близо до носа си и отново въздъхна. Ароматът отново бе по-слаб от обикновено. Може би просто цветето бе започнало да увяхва и уханието му постепенно изчезваше. Сам се изправи, излезе навън и се приближи към великолепна разцъфнала махония „Черити“, чийто мирис бе натрапчив. Притегли една клонка към себе си и вдъхна. Усети познатия аромат, но не така остър, както би трябвало да бъде. Сякаш някой й удари плесница. Почувства световъртеж и по страните й потекоха сълзи. Дишайки дълбоко, се опита да възвърне самообладанието си. Най-големият й страх се сбъдваше. Не бе съвсем неочаквано, защото от известно време не усещаше и други миризми и дори вкусове с обичайната острота. Досега съзнанието й просто бе отказвало да приеме неизбежното. Винаги си бе внушавала, че причината е настинка или сенна хрема. Но най-сетне трябваше да проумее истината, безполезно бе да я отрича. Губеше най-ценното си сетиво и едва ли някой би могъл да стори нещо, за да спре това.

Сам се върна на заснежената пътека, огледа любимата си градина и се запита дали ще продължи да се чувства така свързана с нея. Сякаш бе виждащ човек, внезапно започнал да ослепява. Дали би могла да запамети уханията така, както хората запазват спомен за цветовете? Малко по-спокойна, се опита да помисли трезво за това, което се случва с нея. Първо, трябваше да разбере доколко са увредени сетивата й и колко време ще измине, докато напълно загуби обоняние. Реши да се обади на Едуард Крос в отделение „Уши, нос, гърло“ на „Парк Хоспитъл“ и да си уговори час за спешен преглед. Дълбоко в сърцето си не искаше да знае, но така поне щеше да има известна представа колко й остава и да планира стратегии за бъдещето, макар и да не й хрумваше друго решение, освен да се откаже от професията си.

Снежинките се сипеха по раменете й. Изведнъж се опомни и забърза към приканващата светлина на лампата пред къщата си.

Ерик Чембърс влезе в малката веранда пред входната врата на дома си и енергично изтупа шушляковото си яке. Полуразтопените снежинки се разлетяха на всички страни около него, сякаш бе куче, тръскащо мократа си козина. Най-сетне свали якето и го закачи да съхне на облегалката на стар люлеещ се стол, който винаги стоеше в ъгъла на тясното помещение. Преди да влезе в сухия, топъл коридор, старателно забърса двете си кучета със стара кърпа. Щом реши, че са достатъчно чисти и подсушени, отвори вратата и пусна запъхтените животни в къщата.

Бе премръзнал и чувстваше нужда от топло питие. Хрумна му да си налее нещо силно, но искаше умът му да остане бистър, защото му предстоеше работа. Сложи чайника на котлона, влезе във всекидневната и се загледа навън през воала от снежинки. Цялата градина бе покрита с дълбок сняг, който приличаше на съвършено гладка пелена. Само хранилките за птици бяха чисти, защото през лятото бе поставил над тях широки дървени навеси. При такова време храната бе оскъдна и птиците страдаха, а той обичаше да се грижи за тях. Може би затова мразеше котките.

Погледът му неволно се спря на огромния рододендронов храст, който растеше в десния ъгъл на градината. Беше едно от най-старите растения и когато разцъфтеше, изглеждаше величествено. Естествено, трябваше да се грижи за него, но си заслужаваше. Винаги се усмихваше, когато се сети за този храст, не от гордост, а заради ужасната тайна, която той криеше. Всички в селото мислеха, че познават добрия стар Ерик, уважавана личност и стълб на обществото. Дори му бяха измислили прякора Полковника, защото бе известен с чувството си за отговорност. Забавно му бе да пази тайната, че не е човекът, за когото го смятат. Веднъж Сам Райън му бе казала, че градината му е пълна с изненади и тайни; само да знаеше колко са те в действителност. Тихо се засмя при мисълта как биха реагирали и тя, и останалите му съселяни, ако истината най-сетне излезеше наяве. Може би трябваше да приложи към завещанието си признание. Когато бъде прочетено, за самия него не би имало значение, но несъмнено би разтърсило обществото и би накарало всички да поставят под съмнение самодоволното си спокойно съществуване и поне година-две подозрително да се озъртат на всяка крачка.