Найджел Маккрери - Паяжината

— Е, само помни, че съм те предупредила за Том Адамс. Не се шегувах.

Рики сви рамене.

— Казах ти, че вече съм голямо момче.

Сам го изгледа недоверчиво.

— Ще видим. И не стой тук цяла нощ.

Той й се усмихна и задържа поглед върху лицето й.

— Добре ли си?

— Разбира се, защо?

Рики премигна.

— Нищо. Няма да стоя още дълго.

Сам кимна и излезе от стаята, смутена и леко ядосана от себе си. Явно, не бе успяла да прикрие безпокойството, което я бе обзело по-рано.

Видеокамерите, закрепени високо на бетонните стени на многоетажния паркинг до болницата, проследиха рейндж ровъра на Сам, докато бавно се придвижваше между отделните нива. Когато най-сетне спря на запазеното си място, най-близката камера се включи и се насочи към регистрационния номер. Явно доволен, невидимият контрольор върна камерата в първоначалното й положение. Въпреки въвеждането на видеосистема и по-силното осветление, което бе подобрило охраната на паркинга, и макар интериорът да не бе така мрачен, всеки път, когато се наложеше да гарира тук, Сам се чувстваше напрегната. Независимо че ръководството на болницата полагаше усилия, все още имаше тъмни кътчета, в които не можеше да се надникне с просто око, и те продължаваха да събуждат най-страховитите й кошмари.

За всеки случай включи личната си алармена система и задържа палец върху бутона, докато вървеше към асансьора. Нямаше пълно доверие в тези устройства и често се питаше дали действително възпират злосторниците. Може би не бяха по-надеждни от алармите за коли. Поне, ако се наложеше, би могла да халоса с него някой нападател. Сам бе за узаконяване на паралитичните спрейове, за да могат жените да се защитават без страх от съдебно преследване. За няколко мига се качи до желания етаж. Вратите на асансьора се отвориха и разкриха дълъг, ярко осветен и оживен коридор. Бързо стигна до кабинета си и влезе. Джийн, секретарката й, седеше на бюрото си и набираше на компютъра нахвърляни с небрежен почерк доклади от аутопсии. Сам предположи, че е дошла преди няколко часа, за да се залови с несвършената работа, която се бе струпала през последните няколко месеца.

— Добро утро, Джийн.

Джийн погледна началничката си и на строгото й лице се появи усмивка.

— Добро утро, доктор Райън. Кафе?

Сам отчаяно кимна. Въпреки че от дълги години бе нейна секретарка и приятелка, Джийн никога нямаше да се отучи от излишните официалности. Винаги говореше със Сам на „вие“, дори когато отидеха заедно да хапнат и пийнат по нещо в обедната почивка. Патоложката се бе отказала от опитите си да промени отношенията им и бе приела факта, че за Джийн винаги ще бъде „доктор Райън“. Секретарката й бе рожба на друга епоха, в която учтивостта бе неизменна част от атмосферата в болницата, както тъмносините плътни чорапогащи на сестрите. Вече бе твърде късно да я промени.

— Да, ако обичаш. Нека бъде силно.

— Тежка нощ?

Сам поклати глава:

— Всъщност, не. Само малко неспокойна. Няколко пъти сънувах един и същи сън.

Бе свикнала с кошмарите, които бяха нещо обичайно за човек с нейната професия. Но обикновено съновиденията бяха неясни и бързо ги забравяше, а този образ се бе запечатал в съзнанието й и понякога не можеше да спи непробудно дълго време.

Думите й събудиха любопитството на Джийн.

— Имаше ли в него висок мургав непознат?

— Мисля, че бих го запомнила. Освен това на масата за дисекции мургавите красавци не изглеждат толкова привлекателни.

— Тогава какво сънувахте? — продължи да любопитства секретарката.

Сам смръщи вежди.

— Най-странното е, че се събудих разтреперана, не помня подробности. Имам само откъслечни проблясъци и колкото повече се опитвам да се съсредоточа върху тях, толкова по-бързо изчезват.

Джийн поклати глава.

— Щом е така, откъде знаете, че се е повтарял един и същи сън?

Сам сви рамене.

— Не съм сигурна откъде, просто знам.

— Нещо ви тревожи — отбеляза Джийн със съчувствие. — Мисля, че наистина се нуждаете от едно силно кафе.

Началничката й кимна утвърдително, преди да влезе в главния офис. Там завари привлекателен висок младеж, който енергично натискаше клавишите на компютъра й.

— Добро утро, скъпа, свършвам след малко, извинявай, ако преча.

Джийн бързо дотича при нея.

— Съжалявам, доктор Райън. Забравих да ви предупредя. Инсталират някаква нова програма в компютрите на болницата. Боя се, че през следващите няколко дни ще ни създадат известно неудобство.