Найджел Маккрери - Паяжината

Сам въздъхна, кимна с разбиране и стовари куфарчето си на пода. В този миг младият мъж стана.

— Достатъчно засега.

Стопанката на кабинета го погледна учудено.

— Мога ли да ползвам компютъра?

— Не, за съжаление, скъпа, поне в близките няколко часа, но до края на деня отново ще ни включат в мрежата.

Сам мразеше обръщението „скъпа“, но прикри раздразнението си. Когато младият мъж излезе, тя се отпусна на стола с висока облегалка и погледна огромната купчина книжа, които, както обикновено, бяха разпилени върху плота. Мисълта, че трябва да ги сортира, не бе особено приятна, но трябваше да го свърши. Когато се залови да преглежда първия доклад, Джийн почука и влезе с чаша димящо кафе в ръка. Сам вдигна поглед.

— Благодаря, Джийн.

— Беше красавец, нали? — отбеляза секретарката и остави чашата на бюрото й.

Избягвайки погледа й, Сам попита:

— Кой?

— Сигурно се досещате. Младият мъж, който дойде да въведе програмата. Изглеждаше доста добре.

— Така ли? Не забелязах. Просто ми пречеше.

Джийн разбра, че няма да постигне нищо, и се върна към служебните си задължения.

— Желаете ли да прегледате графика и телефонните съобщения?

— Не, освен ако има нещо спешно. Ще им хвърля по един поглед следобед. Ако сега не се заема с тези книжа, някой ще докладва на висшестоящите.

Джийн се усмихна, тактично излезе от стаята и остави Сам да се съсредоточи.

Погълната от работата си, тя не усети как времето отлетя. Едва когато чу глъчка пред офиса, погледна стенния часовник. Беше дванадесет и бе работила без прекъсване три часа. Въпреки че кабинетът й бе отделен от офиса на Джийн с масивна дъбова врата, ясно чу как секретарката й повишава тон, обяснявайки на невидим посетител, че доктор Райън е заета и не може да го приеме без предварителна уговорка. Най-сетне вратата се отвори и Джийн се показа на прага. Лицето й бе зачервено и имаше тревожен израз, което не бе обичайно за нея.

— Навън има двама души. — Смръщи ноздри, докато изричаше последната дума. — Настояват да говорят с вас.

Сам изпъна шия и се опита да надникне в секретарския офис, но видя само гърбовете на неканените посетители. Даде знак на Джийн да затвори вратата.

— Кои са?

Сам не бе свикнала в кабинета й да нахълтват непознати, настояващи за среща. С изключение на неколцина нагли полицаи и естествено, на Тревър Стюърт, досега никой не си го бе позволявал.

— Държат се грубо.

Патоложката нетърпеливо повдигна вежди.

— Мистър и мисис Викърс. Нямат уговорка и дори отказват да ми кажат за какво желаят да разговарят с вас. Да повикам ли охраната да ги изведе?

Викърс, Викърс. Името бе познато на Сам, но не помнеше откъде. Най-сетне се досети. Бяха скърбящите родители, които бе видяла пред съда предишния ден. Оттогава лицето на мъжа не излизаше от мислите й. Внезапно си спомни, че през нощта бе сънувала именно него. Измъченото му изражение ту изплуваше в съзнанието й, ту изчезваше като трептяща холограма. Сам затвори папката, която бе разгърнала на бюрото си, и я върна обратно при останалите.

— Кажи им да влязат.

Джийн изглеждаше малко изненадана от молбата й.

— Сигурна ли сте, искам да кажа…

Сам я погледна многозначително, въздъхна и с това сложи край на спора. Секретарката се обърна и макар и с нескрито неодобрение, покорно изпълни задължението си.

— Заповядайте. Доктор Райън все пак ще ви приеме.

Въведе ги в офиса. Когато влязоха, Сам стана от стола си и се приближи към тях. Странно бе да ги види тук. Мисълта за тях не преставаше да я терзае, а сега й се сториха съвсем обикновени и незабележими. Бяха от хората, с които човек може да се размине на улицата или във влака, без дори да усети присъствието им. Може би тази обикновеност ги правеше толкова незабравими в миговете на страдание. Мистър Викърс бе висок над метър и осемдесет, слаб, с проницателни зелени очи и тъмнокестеняви коси, леко посивели и оредели над челото. Носеше тъмносин костюм и овехтял кафяв шлифер. Съпругата му бе с няколко сантиметра по-ниска и доста по-набита. Бе облечена елегантно, но консервативно, с вълнено сако, дълга тъмна пола и кафяви ботуши до коленете. Под очите й се откриваха големи тъмни кръгове и лицето й изглеждаше преждевременно състарено. Усмихна се, но насила. Когато влязоха в кабинета й, Сам забеляза как мисис Викърс хвана ръката на съпруга си и я стисна така силно, че кокалчетата му побеляха.

Сам подаде длан на мъжа.

— Аз съм доктор Саманта Райън, приятно ми е.