Найджел Маккрери - Паяжината

— Заключението на съда беше погрешно, убедени сме. Не вярваме, че смъртта на Саймън е злополука, както твърдят.

— А как мислите, че е загинал?

— Нямаме представа, затова се надяваме да се заемете със случая. Отложихме погребението.

— Готови сме да платим — увери я мисис Викърс.

Мистър Викърс кимна утвърдително.

— Не бихме искали от вас да работите безплатно. Не сме богати, доктор Райън, но имаме спестявания, а сега, след като загубихме Саймън, няма за какво да ги харчим.

— А ако не открия нищо по-различно?

— Тогава ще знаем, че сме направили всичко по силите си, и ще се примирим.

Сам плъзна изпитателен поглед по изтерзаните им лица. Най-сетне взе решение.

— Не съм склонна да направя втора медицинска експертиза сега… — Израженията им станаха още по-печални и тя побърза да обясни: — Но ще прегледам всички документи по случая и ако попадна на нещо, което ми се струва съмнително, ще проведа експертизата.

— Единствено за това ви молим, доктор Райън, за второ мнение. Искаме да знаем истината каквато и да е.

— Колко ще струва? — плахо попита мисис Викърс.

— Нека първо се запозная с докладите, а после ще видим.

Джийн донесе чая и го сложи на масата, докато Сам размишляваше как да повдигне въпроса пред Тревър.

Доминик Пар бе далеч по-засегнат от смъртта на приятеля си, отколкото бе предполагал. Едва когато осъзна, че Саймън вече го няма, си даде сметка колко близки са били и колко му липсва. Саймън бе по-инициативният от двамата, винаги пълен с идеи. Доминик бе по-тих и кротък, интроверт, както веднъж го бе нарекъл учителят му. Въпреки това Саймън никога не го караше да се чувства така, сякаш живее в сянка, и споделяше страстта му към компютрите и Интернет. Насърчаваше го и го ласкаеше. Дори понякога му се възхищаваше за работата, която е свършил. Доминик често разрешаваше проблеми или участваше в различни начинания само за да го зарадва, с надеждата да заслужи похвала, каквато знаеше, че никога няма да получи от родителите си. Дори не бе сигурен дали го харесват, но дори да изпитваха топли чувства към него, не биха могли да го разберат като Саймън. Искаха просто да си намери някаква посредствена работа, да се движи сред посредствени хора и да живее в посредствения им свят. Стига да има приличен доход и гаранция, че на стари години ще получава пенсия, биха се чувствали доволни. Господи, какво знаеха те! Дълбоко в себе си той не бе такъв човек. Въпреки странностите си, обичаше да бъде сред забавни и интересни хора, а Саймън безспорно бе такъв.

Преди време Доминик се бе питал дали не е влюбен в него. Дълго размишляваше за това, преди да заспи. Понякога дори надничаше под завивките, за да види дали се възбужда при мисълта за приятеля си. Накрая стигна до заключението, че може би наистина изпитва обич към него, но не и физическо влечение. Приятелството им бе нещо далеч по-висше от физическа връзка с всичките й проблеми и дребнави прояви на ревност. Освен емоционалната привързаност, двамата имаха и сходни интереси. Сливаха умовете си в едно цяло, което неуморно бродеше из Мрежата. Бяха създали свой език, за да разменят съобщения без страх, че някой друг ще ги дешифрира.

Единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието на Доминик, бе: „Защо?“. Защо го бе направил Саймън? Какво се бе опитал да докаже? Колкото и усилия да полагаше, не можеше да проумее това. Струваше му се пълно безумие. Нямаше представа какво ще прави без Саймън. Никога по-рано не бе изживявал подобна загуба и не знаеше как да преодолее мъчителните чувства. Заедно бяха кроили планове за бъдещето и трябваше да бъде свършена още много работа, но с кого щеше да сподели всичко това сега? Какъв щеше да бъде животът му без Саймън? Дали изобщо можеше да живее без него? Веднъж му бе хрумнала мисълта за самоубийство, но бе твърде страхлив, за да се реши на подобна стъпка. Освен това, макар и тежък, животът бе ценен. Най-сетне реши, че трябва изцяло да посвети усилията си на паметта на Саймън и да накара хората винаги да си спомнят за него и гениалния му ум. Седна на бюрото си и включи компютъра. Крайно време бе да се залови с нещо, което досега бе отлагал. Бе решил да изчака да мине погребението на Саймън, но кой знае защо, то бе отложено за неопределена дата. Това забавяне го бе принудило да разгласи в Мрежата за случилото се и всички техни приятели, познати и непознати да включат името на Саймън в личния си мемориал.

Късно следобед Сам пристигна в клиниката на доктор Крос. Едно от малкото предимства на професията й бе, че можеше да си уговори среща със специалист почти в последния момент. Спря на регистратурата и получи напътствия как да стигне до личния му кабинет. Крос я очакваше. Тя не го познаваше добре. Бяха се срещали на няколко семинара и веднъж й бе отправил комплименти след нейна лекция, но това бе всичко. Той бе един от най-добрите консултанти в отделение „Уши, нос, гърло“ и за „Парк Хоспитъл“ бе истински късмет, че работи тук.