Найджел Маккрери - Паяжината

Сам кимна в знак на благодарност.

— Бих искала посещението ми да остане в тайна. Засега, колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Не съм сигурна дали бих понесла всички да ми дават съвети.

— Разбирам — кимна Крос.

Тя се обърна и излезе. Бе решила да се върне в кабинета си и да довърши работата, която бе прекъснала, но нямаше сили. Знаеше, че има нужда от доста време за размисъл, и реши да се уедини, за да превъзмогне шока и с бистър ум да прецени възможностите.

Въпреки силното си желание да се прибере у дома и да прекара останалата част от деня в почивка, Сам реши вместо това да се качи на Хърдън Хил и да огледа мястото на злополуката със Саймън Викърс. Обикновено нямаше какво да търси на местопроизшествието, след като тялото е било откарано, но й хрумна, че този случай си струва усилието. Снегорините бяха разчистили пътя и придвижването не бе твърде трудно. Щом стигна до върха на хълма и предупредителната табела „Карай бавно“, внимателно се спусна от другата страна и спря в една отбивка. През лятото бе оставила колата си точно тук, когато със сестра й Уин бяха дошли на пикник. Тогава беше слънчев ден и бе пълно с хора.

Закопча палтото си до горе, нахлупи тъмната си вълнена шапка и слезе от джипа.

Хардън Хил бе едно от малкото възвишения в района и от върха му се откриваше великолепна гледка към морето отвъд равнината.

Сам застана на ръба на склона с лице срещу студения вятър, който довяваше хиляди различни миризми. Запита се докога ще може да ги долавя и дали ще запази спомен за тях, когато напълно изчезнат зад нея.

Безкрайната белота се простираше до хоризонта, където се откриваха само шосетата и крайпътните укрепления, набраздяващи равнината, чиято гладка повърхност приличаше на напукано стъкло.

Сам се наслади на един от редките мигове в живота си, в които край нея цареше пълна тишина. Едва ли някой би проявил неблагоразумието да се качи на Хърдън Хил в такова време и вероятно на километри наоколо нямаше жива душа. Снегът поглъщаше и задушаваше всеки звук и създаваше атмосфера на почти приказно спокойствие.

Тя скръсти ръце и пое по шосето към мястото на катастрофата. Докато вървеше натам, се замисли за избора си. Не можеше да си представи да работи нещо друго, но не бе въодушевена и от идеята да живее без обоняние и вкус. Може би трябваше да се допита и до друго мнение. Може би Крос бе твърде предпазлив и бе изтъквал само най-лошия сценарий. А може би просто се хващаше за сламка. Беше се обърнала точно към него, защото знаеше, че той никога не преувеличава и не греши. Топката бе в нейната половина от корта, а нямаше представа накъде да я удари.

Най-сетне стигна до големия обгорял дъб. Стърчеше като черен стълб сред девствената белота. Сякаш бе зловещ паметник, запечатал последните мигове от живота на Саймън. До ствола му бяха поставени два букета. Единият безспорно бе от цветарски магазин. Представляваше съчетание от умело подбрани парникови растения в целофанова опаковка, докато другият се състоеше само от няколко зимни цветя и стръкове зеленина, вероятно набрани от градина и вързани с ластик.

Сам коленичи на снега и погледна картичката, прикрепена към скъпия букет. Беше от родителите на момчето и съдържаше поетично откровение, може би сътворено от самите тях, защото не разпозна в него откъс от известна творба.

Бе изненадана, че не й е познато.

Вторият букет бе анонимен, без никакъв знак от кого е. Сам остана загледана в тях няколко мига, преди да се върне на шосето, където инстинктивно потърси следи от инцидента. Въпреки че внимателно огледа целия район, не откри нищо, дори отпечатъци от триене на гуми или вдлъбнатини от неизбежното буксуване, когато шофьорът отчаяно се е опитвал да овладее колата преди фаталния удар. Но едва ли имаше надежда да попадне на нещо важно, след като от злополуката бяха изминали близо четири седмици. Трудно й бе да повярва, че Саймън не е реагирал по никакъв начин, преди да се отклони от пътя. Несъмнено полицейският екип бе открил всичко съществено още при първия оглед. По време на инцидента времето бе нестабилно и може би някои доказателства бяха заличени, но ако имаше изгоряла гума и следи от буксуване, не биха изчезнали дори при обилен снеговалеж.

Продължи да се взира в настилката, размишлявайки върху факта, че понякога липсващите доказателства са също толкова важни, колкото тези, които са открити. Сам мислено си набеляза да провери кой служител от „Пътна полиция“ е ръководил огледа на местопроизшествието.