Найджел Маккрери - Паяжината

— Дано не се каниш да ги откраднеш. Беше ми нужно доста време да ги събера.

Сам рязко се обърна, изненадана и изплашена от присъствието на непознатия, дръзнал да смути спокойствието й. Пред нея стоеше висок мъж с овехтели дрехи, който изглеждаше небръснат от седмици. Бе едър, с невзрачно вълнено сако, износени кадифени панталони, мръсна шапка, нахлупена ниско над лицето, и най-големите гумени ботуши, които бе виждала. По-обезпокояващо бе това, че носеше пушка двуцевка. Тя остана безмълвна за миг и напрегна ума си да отгатне от къде е дошъл. В един миг бе сама, а в следващия се бе появил той, като някакъв горски дух. Трескаво се огледа, търсейки път за бягство, и се опита да прецени разстоянието до колата си. Непознатият отново заговори, сякаш прочел мислите й.

— Извинявай, малката, сигурно те изплаших.

Сам не каза нищо в отговор. Наистина я бе изплашил, а не искаше да го признае, въпреки че навярно държането й го издаваше.

— Е, ако това би те успокоило, ти също ме изплаши.

Смелостта й започна да се връща.

— Какво правите тук?

— Върша си работата, малката.

— Каква е тя?

Широко ухилен, човекът отвърна:

— Да кажем, че съм нещо като селски аристократ.

Сам се досети, че това е деликатен начин да избегне думата „бракониер“.

— Не е ли малко студено за това?

Непознатият се усмихна.

— Е, човек трябва да изкарва прехраната си. Ако бездействам, ще умра от глад. А сега, ти ми кажи какво правиш тук. Нали не си дошла да крадеш цветя?

Заплашително вдигна пушката си при тези думи и Сам отново се почувства напрегната.

— Не, просто им се възхищавах. Аз съм лекар.

Не бе напълно откровена, но нямаше желание да му казва с какво точно се занимава.

— Така ли? — Изгледа я с недоверие. — Е, твърде късно е да помогнеш на онзи младеж. Помислих, че си поредната зяпачка. От убийството насам тук се навъртат доста такива. Проклети лешояди. Нямат ли си друга работа?

Тя отново погледна дървото. Често виждаше мъртъвци, но никога досега не бяха я наричали „лешоядка“.

— Не съм тук от любопитство.

Непознатият все още не бе доволен.

— Какво правиш тук тогава?

— Дойдох да се насладя на гледката от тук, на цялата тази белота.

Ловецът кимна и погледна към хоризонта.

— Да, гледката е несравнима, но не е ли малко рисковано да караш до тук само заради нея?

— Не, джипът ми е с двойно предаване.

— Сигурно онзи младеж е съжалявал, че не е задигнал такава кола. Мисля, че гумите са се подхлъзнали на леда, затова загуби контрол и се вряза в онова дърво, бедничкият. Все пак ми се струва странно, че колата не издаде нито звук, преди да се блъсне. Впрочем, след удара се разнесе страхотен тътен. Освен това лицето му беше бледо като платно.

Сам бе озадачена.

— Чие лице?

— На шофьора. Може би е знаел какво го очаква. Мъчителна смърт в пламъците. Вече казах това на викария, който често идва тук.

— Преподобният Андрюс?

— Не ходя на църква и не зная името му. От известно време наобикаля старата църква. Води някого със себе си да прави снимки.

— Мисля, че е решил да я възстанови.

— Нима не знае за онези откачалки, които бродят тук и плашат дивеча? Смущават спокойния ми живот.

Сам побърза да се върне на важния въпрос.

— Значи сте видели злополуката?

— О, да, на следващия ден не можах да мигна.

Ако казваше истината, можеше да се окаже важен свидетел. Реши да го изпита.

— Стана около три часа през нощта, нали?

Непознатият поклати глава.

— По-скоро около един и половина. Часовникът ми не е в ред.

Изведнъж се обърна, сякаш отегчен от разговора и се отправи обратно към гората. Въпреки снега Сам бързо го настигна. Вече бе убедена, че знае нещо.

— Казахте ли на полицията какво сте видели?

Той поклати глава.

— Сключих сделка с полицията. Джак Фолкънър не им създава проблеми и те не го закачат. Така ми харесва.

— Но вие сте единственият свидетел на злополуката, при която загина младежът.

Ловецът се спря за миг и вдигна няколко фазана, оставени на земята.

— Единственият? Не, не бях единственият свидетел. Имаше и друг.

Изведнъж протегна ръка и подаде един фазан на Сам.

— Вземи го, като компенсация за това, че те изплаших.

Патоложката прие подаръка без колебание.

— Кой друг видя катастрофата?

Мъжът се обърна и за миг лицето му доби мрачен израз.

— Не го видях, поне не ясно. Само усетих присъствието му.

— Чие присъствие? Сигурен ли сте, искам да кажа…

Ловецът я прекъсна.