Найджел Маккрери - Паяжината

— Съвсем сигурен.

Погледна я с присвити очи.

— Дяволът, госпожичке, самият дявол.

След тези думи отново се обърна и навлезе в гората. Сам се опита да го проследи, но когато стигна до мястото, където бе изчезнал от погледа й, от него нямаше и следа. Спря и се ослуша, но не чу нито звук. Сякаш бе потънал в дън земя.

Сам се прибра късно вечерта. Изтупа снега от обувките си, взе разтреперания си котарак Шоу от прага и побутна масивната врата. Когато влезе, бе замаяна от примамливата топлина и светлина в коридора.

Уин извика:

— Сам, ти ли си?

Сестра й прекоси всекидневната, влезе в кухнята и едва тогава отвърна:

— Ако не бях аз, щеше да загазиш.

Уин се намръщи, когато Сам й я целуна и й подаде фазана.

— Какво мислиш?

— Къде намери това? С колата ли го блъсна?

— Даде ми го един приятел. Предполагам, че е бракониерски улов. Краденото е по-вкусно, нали?

— Кой би предположил, че изявен съдебен патолог като теб приема за подаръци крадени неща?

— Никой не е съвършен. По-добре да изядем доказателството, преди да се озовем в кафеза. От друга страна, първо трябва да почакаме, докато ларвите на паразити излязат от месото.

Уин поклати глава с гримаса на отвращение.

— Е, дано не го окачиш да виси тук, в кухнята.

Сам влезе в малкия килер до кухнята и закачи птицата на кука в ъгъла. Когато се върна, сестра й бе застанала до печката и слагаше последните продукти в голяма тенджера.

— Какво има за вечеря?

— Какво ли? Не усещаш ли аромата?

Срещата с ловеца на Хърдън Хил бе накарала Сам напълно да забрави за личните си проблеми, но след въпроса на Уин те отново я връхлетяха с пълна сила. Ирландската яхния на сестра й имаше силен и характерен аромат, който изпълваше цялата къща и проникваше във всичко, до което се докосне. Долови го едва сега, когато Уин спомена за него, но се запита дали наистина го усеща, или споменът за него изплува в съзнанието й. В кухнята седна до масата, върху която вече бяха подредени съдове и прибори, и си даде вид, че вдъхва с наслада.

— Носът ми не е в ред. Мисля, че хващам хрема. Нали знаеш как е?

Сестра й я погледна озадачено, сякаш бе доловила лъжата й, и тя се почувства неловко. Въпреки че не бяха много близки, Уин притежаваше забележителната способност да усеща, когато Сам има неприятности или е неискрена. Но дори и да бе доловила невинната й лъжа, този път не го показа. За щастие Уин не прояви любопитство и Сам бе доволна. Би искала да обсъди проблема със сестра си и да чуе мнението й, но знаеше, че тя неизбежно ще изпадне в паника, а точно сега Сам не би го понесла. Затова смени темата.

— Рики няма ли го?

Уин поклати глава.

— Каза, че ще си дойде за вечеря, но още не се е прибрал, този малък негодник.

— Къде отиде?

— Метна се на колелото си и тръгна към онзи компютърен клуб зад църквата.

Вечерята най-сетне бе готова. Уин сипа в чиниите и двете започнаха да се хранят.

— Напоследък Рики проявява голям интерес към компютрите.

— Крайно време беше да се заинтересува от нещо друго, освен от момичета и развлечения.

— Млад е, дай му шанс.

— Да му дам шанс? Вече е имал предостатъчно възможности.

Сам се усмихна на Шоу, който ги наблюдаваше от ъгъла.

— Снощи го заварих пред компютъра си.

Уин тревожно вдигна глава.

— Съжалявам, Сам. Каза, че си му позволила.

— Да, не възразих — кимна тя. — Но се кани да купува доста скъпа техника.

— Е, не зная откъде ще намери пари. Работата му не е особено добре платена.

— Това си помислих и аз.

Уин внезапно изправи гръб.

— Нали не вярваш, че е способен да открадне?

Сам енергично поклати глава.

— Не, разбира се. Но може би се е свързал със съмнителен източник.

Уин хвърли поглед към килера, където висеше фазанът.

— Метнал се е на леля си.

— Не е същото. Впрочем, не е зле да го държим под око известно време.

Лицето на Уин издаде гняв.

— Само да ми падне, ще…

Сам поклати глава.

— Не прави нищо. Така само ще го накараш да се затвори в себе си и няма да стигнем до никъде. Нека само го наглеждаме.

Сестра й смирено кимна.

— Добре, но ако разбера…

Изведнъж вратата се отвори и влезе Рики.

Майка му го изгледа укорително и потупа часовника си.

— Закъсняваш.

Синът й побърза да седне до тях на масата.

— Зная, съжалявам.

Сам погледна племенника си.

— Добре ли прекара?

Рики кимна.

— Страхотно. Много поздрави от Ерик Чембърс.

Сам бе забравила, че момчето ходи в един от клубовете, ръководени от Ерик.