Найджел Маккрери - Паяжината

— Доста го бива за човек на неговата възраст. Успя да привлече и няколко студенти да ни помагат.

— Радвам се да чуя, че според теб ние, хората на възраст, все още не сме за изхвърляне — отбеляза Уин и сервира вечерята му.

— Доведе един чешит.

— Кого?

— Някакъв тип на име Муър, Едуард, Едмънд или нещо подобно. Познаваш ли го?

Сам кимна.

— Бегло. С викария правят филм за селото. От скоро е тук. Навярно му помагат да се приобщи.

— Бих предпочел да отиде да се приобщава някъде другаде. Все зяпа.

Сам бе заинтригувана.

— Кого, теб ли?

— Не само мен. Повечето от нас. Струва ми се малко особен.

— Защо?

— Не зная, просто не ми е приятно да се навърта около нас. Иска да открие клуб по джудо и ни убеждава да се запишем, но едва ли ще се намерят много желаещи.

— Разбира ли от компютри?

— Има известни познания. Но никой не иска да работи с него. Впрочем, мога ли отново да ползвам компютъра ти тази вечер?

— Ако си съгласен да платиш сметката за телефон, когато пристигне, Мрежата е на твое разположение. Знаеш, че не е безплатно.

Рики се усмихна.

— Няма проблем. Благодаря.

Докато дъвчеше първата хапка, Сам и Уин многозначително се спогледаха.

Сам се залови със сутрешните си задължения без ентусиазъм. Имаше осемнадесет трупа, повечето на старци, умрели от измръзване. При голяма жега или студ под скалпела й се озоваваха десетки като тях. При всички причината за смъртта бе ясна и обикновено би се справила бързо. Дори би й останало време да довърши чиновническата си работа от предишния ден.

Сам се бе надявала на сутринта да се събуди с ясен отговор в съзнанието си, но бе прекарала неспокойна нощ. Дълго се бе мятала в леглото, бе станала да пийне нещо и дори се бе опитала да поработи на компютъра си, но всичко бе безполезно. Мисълта, че бързо трябва да вземе съдбоносно решение, не я напускаше и нищо не можеше да отвлече вниманието й от нея.

Докато лежеше и съзерцаваше зората, тя си спомни за срещата си с бракониера. Беше й хрумнало да се обади на Том Адамс и да му разкаже за случилото се. Но ако пратеше полицията по петите му, имаше голяма вероятност да го настрои враждебно, а усещаше, че би могла да узнае от него далеч повече. Освен това той дори не бе сигурен дали е видял някого на хълма в онази нощ, а ако кажеше на Том Адамс за „чудовището“, което го е навело на тази мисъл, знаеше как би реагирал. Накрая реши да почака да мине втората медицинска експертиза. Ако не откриеше нищо ново, което бе твърде вероятно, щеше да забрави за срещата. Ако откриеше, отново щеше да помисли.

Убедена бе, че ловецът живее недалеч от хълма, навярно в някое от малките села наоколо, така че не би било трудно да го открие, ако се наложи. Освен това полицията считаше случая за приключен. Бе обявен за злополука и с това техните задължения се бяха изчерпали. Фактът, че новооткритият от Сам свидетел е бракониер, би ги накарал да приемат твърденията му скептично и едва ли биха възобновили разследването. Но споменатото присъствие на втори свидетел й се струваше интригуващо. Кой би могъл да бъде? Случаен минувач? А защо този човек не бе съобщил за злополуката в полицията? Може би го бе направил, а Сам просто не знаеше. По-вероятно бе да е било халюцинация, породена от шока и страха. Очевидно ловецът все още бе разтърсен от видяното. Докато разказваше, на лицето му бе изписан ужас. Но фактът, че е бил изплашен, не означаваше непременно, че греши, а и изглеждаше сигурен в това, което говори. Трябваше да се добере до материалите на съдебната комисия и да се запознае с всички показания по случая. Тя започна да си представя възможните развои на събитията, но постепенно ясните й подредени мисли изчезнаха, най-сетне се унесе и успя да поспи.

Размишленията на Сам бяха прекъснати рязко от Фред, който стовари върху масата, на която тя работеше, голям съд с формалин и повдигна капака, готов да потопи някой увреден орган за по-подробно изследване. Неволно разля част от разтвора върху белия мраморен плот и опръска зелената престилка и лицето й. Тя рязко се обърна към него.

— За бога, Фред, няма ли да се научиш да спазваш изискванията за безопасност? — Гневно посочи към таблото на стената. — Ако не са ти известни, крайно време е да ги прочетеш.

Асистентът не помнеше кога за последен път Сам го е хокала така, всъщност не бе сигурен дали изобщо се е случвало. Досега изискванията за безопасност, освен най-важните, не бяха повод за кавги. Винаги бе внимателен и прецизен, но твърде стриктното придържане към всяка точка и запетайка от правилника затрудняваше работата; особено когато бяха под напрежение, както сега. Доктор Райън бе разстроена от нещо и той твърдо реши да разбере защо тя се държи така.