Найджел Маккрери - Паяжината

След като взе решението да се заеме с повторната експертиза на Саймън Викърс, Сам осъзна, че й предстоят няколко доста напрегнати дни. Когато пристигна в кабинета си, Джийн вече бе там.

— Добро утро, Джийн. Извинявай за вчера. Бях малко…

Не довърши, защото Джийн сложи пръст на устните си и кимна към вратата. Даде знак на шефката си да се приближи и прошепна в ухото й:

— Доктор Стюърт е в кабинета ви и изглежда, не е в настроение.

Сам потръпна. Никак не бе доволна да чуе това. Беше се надявала да разполага с няколко дни за подготовка преди неизбежния спор с Тревър.

Джийн продължи:

— Налях му чаша „Ърл Грей“. Би трябвало да го поуспокои.

Сам въздъхна дълбоко и погледна секретарката си.

— Благодаря, Джийн.

— Ако това не помогне, под бюрото ми има пръчка, в случай че стане нападателен.

Сам се опита да се усмихне, но усилието й бе напразно. Най-сетне събра кураж и влезе в кабинета.

Тревър стоеше до прозореца, отпиваше чай и гледаше към двора на болницата. Сам забеляза, че изглежда малко тъжен.

— Добро утро, Тревър. Доста си ранобуден.

За миг колегата й не отвърна, а остана загледан през голямото квадратно стъкло. Навярно умуваше какво да отговори.

— Хубава гледка се открива от тук — отвърна той.

Тя остави куфарчето си до бюрото. Приближи се към него, потупа го приятелски по рамото и проследи погледа му.

— Затова избрах този кабинет. Когато всичко е покрито със сняг, е още по-красиво, нали?

Тревър кимна, обърна се и я погледна в очите.

— Е, реши ли вече?

Сам се върна до бюрото си.

— За кое?

Опита се да се държи хладнокръвно, но не успя да го впечатли.

— Не се преструвай на невинна, Сам. Зная, че мистър и мисис Викърс са те посетили вчера, а скоро след това си поискала доклада от аутопсията. Не е нужно човек да е гений, за да се досети какво си намислила.

Тя сви рамене.

— Е, какви са намеренията ти? — Тази потайност все повече го дразнеше. — Ще проведеш ли втора медицинска експертиза?

Бе се надявала тактично да му съобщи новината, като същевременно му обясни причините. Явно, бе лишена от тази възможност и реши да бъде пряма като него.

— Да.

Тревър недоверчиво поклати глава и рязко вдигна ръце над главата си.

— Защо, за бога?

Сам сви рамене.

— Защото ме помолиха.

— И ти се съгласи просто така?

В тона му се долови саркастична нотка.

Тя кимна.

— Не виждаш ли какво става, Сам? Къде е прословутата непреклонност на Райън, от която всички толкова се възхищаваме?

Сам нямаше намерение да слуша назидателни лекции и ехидно попита:

— Е, какво мислиш, че става, Тревър?

— Нима не е очевидно? Тези хора целят да стоварят вината върху някого. Безценният им син, който според тях не бил способен да стори зло, е откраднал кола и е катастрофирал с нея. Не могат да приемат факта, че самият той е виновен за случилото се и се опитват да въвлекат и други хора.

Колежката му се намръщи.

— Не останах с такова впечатление. По-скоро са двама родители, готови на всичко, за да узнаят истината за смъртта на сина си.

Сложи куфарчето си на бюрото и спокойно започна да вади нещата си.

Тревър гневно изкрещя:

— Вече знаят истината. Просто не могат да се примирят с нея.

Сам затвори куфарчето, свали го на пода и погледна колегата си.

— Е, те не мислят така.

Тревър отново се намръщи и си наля още чай. Повдигна чашата.

— Искаш ли?

Тя поклати глава. Не чувстваше нужда да успокоява нервите си.

— Не, благодаря.

— Мислиш ли, че ще откриеш нещо?

Сам сви рамене. Долови във въпроса му скрит подтекст и предпазливо отвърна:

— Не мисля, но поне ще се почувствам по-спокойна.

Той не остана доволен от отговора й.

— Значи решението ти не е породено от някакви съмнения, а от чувство за обществена отговорност?

— Не напълно, но поне отчасти.

— Какво разбират родителите, по дяволите. Те не са специалисти.

— Но аз съм. Затова се нуждаят от помощта ми.

Тревър се засмя подигравателно.

— Никога не съм си те представял в ролята на благодетелка, Сам.

— А аз не знаех, че така трепериш за мястото си.

Колегата й явно се почувства обиден.

— Не треперя.

— Тогава защо е тази паника, Тревър? Или се боиш, че ще открия нещо?

— Не, разбира се. Няма какво да откриеш.

— Какво те безпокои в такъв случай?

— Не съм обезпокоен, просто… не ми е приятно някой да оспорва преценката ми.

— Заключенията ни се поставят под съмнение всеки ден. Това е част от работата.