Найджел Маккрери - Паяжината

— Разбираме това — кимна мистър Викърс, — но поне ще получим потвърждение и ще бъдем по-спокойни, независимо от резултата.

Сам се усмихна на скърбящата двойка и изпита ужас при мисълта как ще преживее следващите четирийсет и осем часа.

След срещата им отношението на Тревър се бе променило и вместо да се държи враждебно, както бе очаквала Сам, той проявяваше здрав разум. Може би бе успяла да го убеди, че е по-добре втората експертиза да бъде извършена от нея, отколкото от непознат патолог, вероятно твърдо решен да открие грешка. Бяха приятели, откакто бе постъпила на работа в „Парк Хоспитъл“, и той знаеше, че ще вложи целия си професионализъм и ще бъде безпристрастна, на което едва ли би могъл да се надява, ако защитата наеме друг патолог.

Сам пристигна рано в „Парк“, за да започне експертизата. Бе придумала Фред да й асистира, като му бе обещала ден отпуск по-късно през седмицата. Когато влезе в паркинга, все още бе тъмно и той бе пуст. Стъпките й отекнаха в бетонните стени и изпълниха сивото пространство със зловещо ехо, което я накара да се почувства още по-неспокойна от обикновено. Бързо сви вляво и уплашено се озърна на всички страни, търсейки признаци на опасност. Не се отби в кабинета си, макар и да бе сигурна, че дори в този ранен час Джийн ще я чака с готово кафе и ще е започнала да набира поредния доклад на компютъра. Често се питаше дали тази жена изобщо се прибира в дома си, или има походно легло скрито някъде в офиса си и нощува там. Щом стигна до моргата, със задоволство забеляза, че Фред вече е пристигнал и държи чаша горещ чай. Сам я взе и кимна.

— Благодаря, Фред.

Погледна я изненадано.

— Кой ви каза, че е за вас?

Тя сви рамене.

— Извинявай, Фред. Отчаяна съм.

— Тежка нощ?

Сам потвърди.

— Не можах да мигна. Напоследък често страдам от безсъние. Струпаха ми се твърде много грижи.

— Така се говори.

Прониза го с поглед.

— Какво се говори?

Фред сложи пръст пред устните си.

— Чух, че сте имали проблем с обонянието.

Сам бе обзета от гняв, че един аутсайдер е узнал личната й тайна.

„Господи — помисли си тя, — щом Фред знае, навярно се е разчуло в цялата болница.“

Едва запази спокойствие.

— Откъде разбра?

— Носят се слухове. Знаете, че тук нищо не остава дълго скрито-покрито.

Главните разпространителки на клюките в болницата бяха секретарките. Повечето писма, които получаваха и изпращаха лекарите, минаваха през техните ръце и почти нищо не им убягваше. Шушукаха и взаимно си обещаваха, че няма да казват на никой друг, но не след дълго тайните се разчуваха.

— Извинявайте за онзи ден, когато разлях формалина. Не беше особено професионално — виновно промълви Фред.

Сам се усмихна на разкаялия се асистент и гневът й отшумя.

— Не, ти извинявай, че те нахоках.

— Ако знаех, щях да бъда по-внимателен.

— Ако бях ти казала, навярно щеше да внимаваш. Но мисля, че спазването на инструкциите за безопасност трябва да бъде правило, валидно за всички. Ти си загубил обонянието си, нали, Фред?

Той кимна.

— До преди няколко години не усещах никакъв мирис. Но напоследък отчасти се възстанових.

Сам бе изненадана и заинтригувана.

— Как? Със свещената вода на Лурдес или нещо подобно?

— Не, но трябва да призная, че беше малко чудо.

Тя ставаше все по-нетърпелива.

— Как стана?

— С алтернативна медицина. Чух за една жена в Чайна Таун. Мадам Уонг…

Сам недоверчиво го прекъсна:

— Последната врата отдясно на улица „Хиляда очи“.

Фред се засмя.

— Не, сериозно. Истина е. Обонянието и вкусовите ми усещания бяха напълно изчезнали. Всичко ми се струваше блудкаво, дори бирата.

— Краят на живота.

— Точно така. Но отидох при тази мадам Уонг и забелязвам подобрение.

— Струва ми се съмнително. Какво точно прави тя?

— Използва лосиони и мехлеми. Нали знаете, номерът на китайката.

Сам все още бе скептично настроена и започна да нервничи.

— И какво стана?

Фред седна на една табуретка, скръсти ръце и заговори сериозно:

— Отначало беше бавно, но обонянието и вкусовите ми усещания започнаха да се възвръщат. Първо долавях само по-натрапчиви миризми и вкусове — на къри и други пикантни подправки. После, слава богу, бирата…

— Това е върнало радостта ти от живота.

Фред кимна утвърдително.

— Да. Вече се чувствам почти както преди.

— Почти?

— Не съм се възстановил напълно. Бих казал, седемдесет процента. Не ме разбирайте погрешно. Долавям мириса на повечето неща… — Вдъхна дълбоко през носа. — Особено тук, но не така остро, както по-рано.