Найджел Маккрери - Паяжината

Останалата част от деня на Сам премина както бе очаквала. Въпреки че поради студа изпълнението на ежедневните задължения й отне повече време от обикновено, успя да прегледа още веднъж доклада на Тревър. Положи усилия да открие слабо място, но не забеляза друго, освен няколко пунктуационни грешки. Изложението бе ясно и на пръв поглед съвършено точно. Нищо не бе пропуснато, погрешно изтълкувано или недогледано. За първи път, откакто бе решила да извърши втора медицинска експертиза, тя започна да се разколебава. Може би сега просто се стремеше да натрие носа на колегата си и водеше безсмислена битка. В осем часа й омръзна да се рови в папки и реши да се прибере у дома. Докато вървеше към паркинга, й хрумна да съобщи лично на семейство Викърс за решението си. При други обстоятелства би го направила по телефона, но в този случай й се струваше по-уместно да ги посети.

Обикновено пътуването с кола от болницата до Импингтън, където се намираше домът им, бе половин час. Но шосето бе заледено, автомобилите едва се придвижваха по него и Сам стигна до селището в покрайнините на Кеймбридж два пъти по-бавно.

След петдесет и пет минути сви по старателно поддържаната алея „Гладстон“ и проследи номерата на къщите. Най-сетне спря пред двайсет и осми. Всички сгради бяха архитектурни творения от шейсетте, сякаш построени по един и същ проект. Кварталът изглеждаше приятен, но Сам неволно се запита колко ли злоба се таи зад изящните дантелени завеси на прозорците.

Дълго задържа пръста си върху звънеца. Докато чакаше на прага, забеляза как няколко пердета на съседни къщи трепнаха. „Служба за махленски шпионаж“, помисли си тя. След няколко мига вратата се отвори и се показа мистър Викърс. Изглеждаше едновременно доволен и учуден от появата й.

— Доктор Райън, каква изненада. Заповядайте.

Когато Сам влезе в коридора, той извика през отворената врата:

— Една, тук е доктор Райън!

Покани я в хола.

— Влезте, ако обичате. Малко сме неподготвени. Не очаквахме посетители.

Щом я видя, мисис Викърс стана от креслото си. Изглеждаше изтощена и отпаднала.

— Извинете за разтурията, доктор Райън. Не очаквахме…

Сам се усмихна и я успокои:

— Не се тревожете. Изглежда доста по-подредено, отколкото в моето жилище.

Огледа стаята и забеляза снимка на Саймън, поставена върху телевизора. Взе посребрената рамка и видя лъчезарното лице на красиво момче с въздълги руси коси и кристално ясни сини очи. Бе сред приятели, всички усмихнати, изпълнени с радост от живота и младежка увереност.

— Бил е симпатяга.

Мисис Викърс грабна снимката от ръцете й, сякаш се боеше, че ще загуби най-ценното, което притежава.

— Да, беше. Направена е преди няколко години, когато бяха на лагер в Девън. Любимата ни снимка.

Внимателно върна фотографията обратно на мястото й и се съсредоточи върху думите на Сам, която заговори по същество.

— Навярно се досещате защо съм тук.

В очакване, двамата приковаха поглед в нея.

— Мислех да се обадя по телефона, но реших, че е по-добре да ви посетя.

Продължиха да я гледат втренчено, изгаряйки от нетърпение да чуят решението й. Най-сетне Сам го изрече.

— Ще извърша втора медицинска експертиза на Саймън.

Мисис Викърс хвана ръката на съпруга си и силно я стисна.

— О, слава богу, слава богу!

Мистър Викърс, който отчаяно се опитваше да овладее собствените си чувства, прониза Сам с поглед.

— Значи смятате, че в смъртта му има нещо загадъчно?

— Не съм сигурна и не искам да ви давам напразни надежди.

Мъжът продължи да любопитства.

— Тогава защо решихте да го направите?

Сам преглътна с мъка.

— Просто не съм напълно убедена. Имам известни съмнения.

— Какви?

Тя не отвърна. Как би могла да обясни необяснимото?

Мисис Викърс я избави от неудобството.

— Получихме това, което искахме, Дерек. Трябва да бъдем благодарни. — Отново се обърна към Сам. — Кога ще я извършите?

— Вдругиден. Ще ви се обадя веднага щом приключа и ще ви уведомя за резултатите.

Мистър Викърс, все още развълнуван, подаде ръка на Сам.

— Благодаря ви, доктор Райън. Знаем, че ще ни помогнете да достигнем до истината.

Сам изведнъж се почувства неловко заради безрезервната им вяра в способностите й. Явно бяха убедени, че съществува истина, която трябва да бъде разкрита.

— Зная колко е важно това за вас, но моля ви, не забравяйте, че вероятността да намеря нещо, което да бъде основание за оспорване на доклада на доктор Стюърт, е нищожна. Едва ли ще мога да предоставя на полицията нова следа.