Найджел Маккрери - Паяжината

Тревър седна на единия от удобните столове срещу бюрото й и сякаш изведнъж се успокои.

— Откри ли грешки или несъответствие в доклада ми?

Сам поклати глава.

— Не, никакви. Слушай, никой не се съмнява в твоята компетентност, Тревър, най-малко аз. Съгласна съм с почти всичко в доклада, но бих застрашила репутацията на отделението, ако отхвърля молбата на родителите.

— А моята репутация?

— Няма да пострада. Всъщност, приятелят ти Джон Гордън е посъветвал родителите на Саймън да се обърнат към мен. Навярно е решил, че така рискът да си навлече гнева ти е по-малък, и затова не дойде лично. — Тревър я погледна изненадано и Сам продължи: — Семейство Викърс, каквото и да мислиш за мотивите им, са убедени, че трябва да бъде извършена втора експертиза. — Приближи се към приятеля си и сложи ръце на раменете му. — Е, кой искаш да я проведе, аз или някой аутсайдер, повикан от щедри адвокати и твърдо решен да намери нещо само за да оправдае възнаграждението си?

Тревър въздъхна дълбоко. Гневът му изчезна и на лицето му се изписа тревога.

— Кога ще я извършиш?

— Мога да отделя известно време утре.

Той кимна.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще разменя няколко думи с Джон Гордън. Изненадан съм, че се е заел с това. Обикновено разбира, когато една кауза е губеща.

— Той е адвокат на семейство Викърс. Може би не е имал избор.

— Джон Гордън да няма избор? Изключено.

Сам често бе изпитвала негодувание заради връзките на Тревър с кантората на Гордън. Сега би трябвало да се чувства доволна. Смени темата.

— Как вървят плановете за сватбата?

Тревър се усмихна. Изведнъж настроението му стана по-ведро.

— Много добре. Не можахме да се сдобием с разрешение за венчавка в „Света Троица“, защото съм разведен, но почерпката ще бъде в „Олд Китчънс“, така че има какво да очакваш с нетърпение.

— Емили избра ли тоалет?

— Великолепна кремава рокля.

— Значи си я видял?

— Не, за бога! Точно сега ми е нужен късмет. Но тя ми я описа с най-малки подробности.

Сам се усмихна.

— Сигурна съм, че ще бъде голям ден.

Тревър остави чашата, погледна часовника си и се отправи към вратата.

— Време е да тръгвам. Имам доста работа. Ще ми се обадиш, когато свършиш, нали?

— Разбира се.

Приятелят й все още изглеждаше угрижен.

— Престани да се тревожиш, всичко ще бъде наред.

Усмихна й се и излезе от кабинета.

От нощта на катастрофата Джак Фолкънър се чувстваше като на тръни. Обикновено не бе нервен, но през последните няколко седмици се бяха случили неща, които го бяха изпълнили със страх. Отначало си бе внушил, че причината е ужасяващата смърт на момчето, загинало пред очите му. Не преставаше да мисли за онази съдбовна нощ. Празният поглед на младежа и невидимото, но осезаемо зло, което витаеше във въздуха около него, сякаш се бяха запечатали в подсъзнанието му. Потръпна за миг и се опита да избистри ума си. На следващата сутрин бе слязъл в близкото село да купи вестник. Бе разбрал, че името на младежа е Саймън Викърс, седемнайсетгодишен ученик от едно от съседните села. На първа страница имаше негова снимка с приятели. Джак едва позна момчето. Изглеждаше толкова жизнено, че лицето му почти не приличаше на онова, което бе видял в колата. Ясно си спомняше израза на очите му. Бяха широко отворени и гледаха втренчено напред, като на заек, обграден от кучета и застинал в очакване на неизбежната си съдба. Поклати глава. Струваше му се жестоко млад човек да умре така. На света нямаше справедливост. Във вестниците наричаха злополуката „трагичен инцидент, последвал кражба на кола“. Нелепа загуба.

Обиколи къщата си, напрягайки слух за необичайни звуци. Никога по-рано не го бе правил. Обикновено, когато човек живее толкова далеч от цивилизацията, няма кой да го безпокои. Дядо му бе избрал тази къща именно защото се намира на такова уединено място. Но напоследък някой си позволяваше да нарушава спокойствието му. „Странностите“, както мислено ги наричаше Джак, бяха започнали няколко дни след катастрофата. Отначало му се струваха незначителни. Опита се да си внуши, че е просто някакво инстинктивно чувство, но не можа да се отърси от него. Сякаш някой непрекъснато го наблюдаваше и около него витаеше същата зла сила, чието присъствие бе усетил в онази нощ. Досега не бе видял никого, но бе сигурен, че не се заблуждава, и това го изпълваше с напрежение. После се появиха и шумовете. Зад къщата му имаше огромна гора и бе свикнал да долавя странни звуци. Понякога се радваше да ги чуе, защото му напомняха, че макар и далеч от себеподобните си, не е сам. Но тези бяха различни, човешки звуци. Една нощ бе чул стъпки около дома си, сякаш някой търсеше пролука. Сърцето му замря, когато наостри слух и проследи посоката им. На следващата сутрин огледа района и се убеди, че някой е бил тук. Въпреки старанието си да заличи следите, неволно бе оставил предостатъчно знаци — счупени клонки и част от отпечатък на подметка. Поне бе от човешки крак, а не от дяволско копито, което означаваше, че си има работа с простосмъртен, а не със свръхестествена сила. След това откритие бе започнал да взема предпазни мерки. Преди да заспи, слагаше пушката си до леглото и постоянно я държеше заредена. Скрит в гората, внимателно оглеждаше къщата и едва тогава тръгваше към нея. Оставяше знаци на вратата и прозорците, които да му подскажат дали някой се е опитвал да ги отвори, и когато се убедеше, че всичко е наред, събираше кураж да влезе. Това бе ново приключение за Джак. Обикновено той бе ловецът, преследващ дивеч, а сега се чувстваше в ролята на плячката.