Найджел Маккрери - Паяжината

— Като през маска?

Фред кимна.

— Да, тънка маска. Добър начин да се опише образно.

Сам не вярваше в алтернативните методи за лечение, но както повечето хора, стигнали до ръба на отчаянието, бе готова да опита всичко.

— Имаш ли телефонния номер на мадам Уонг?

Асистентът поклати глава.

— Няма телефон. Трябва да я посетите лично. Мога да ви дам адреса, ако желаете.

— Не е зле да го запиша.

— Но при нея не бихте могли да си уговорите час, когато ви е удобно. Ще се наложи да се редите на опашка като нас, простосмъртните. На ваше място бих отишъл рано. Винаги има доста чакащи.

— Благодаря, Фред. — Сам погледна часовника си. — Време е да се залавяме за работа.

Той кимна, остави чашата си и двамата се подготвиха за предстоящата задача.

Фред вече бе поставил тялото на Саймън Викърс върху масата за дисекции. Освен по силует, обгорелият и сбръчкан труп вече не приличаше на човешко същество, а по-скоро на изсушен и препечен бифтек. Бе в мрачен контраст с белия мраморен плот, върху който лежеше.

Сам бавно огледа тленните останки на Саймън Викърс и за миг си спомни привлекателното лъчезарно момче, което бе видяла на снимката в дома на семейство Викърс. Извика:

— Донесе ли рентгеновите снимки, Фред?

— До проектора са.

Тя се приближи и ги разгледа една по една, докато асистентът й чакаше указания.

— Твърде много увреждания. Явно, наистина е било адска жега.

Сам кимна.

Фред посочи към множеството светли петна, с които бе покрит трупът.

— Знаете ли от какво са?

Патоложката продължи да се взира в снимките.

— Навярно частици, врязали се в тялото при експлозията.

— Какви частици?

— Парчета метал, стъкло, пластмаса, всеки твърд материал, който лесно би разкъсал плътта.

— Доктор Стюърт не си е направил труд да ги отстрани.

Сам сви рамене.

— Не е било нужно да изважда всичките. Изпратил е част от тях за анализ, но би му отнело часове да ги събере. Би се наложило, ако жертвата е загинала при взрив, за да се установи с какво устройство е предизвикан. Но при автомобилна катастрофа… — Тя сви рамене. — Все пак ми се струва странно.

Фред втренчи поглед в нея.

— Кое?

— Местоположението на частиците. Повечето са отпред по тялото.

— Какво странно има в това?

— При повечето експлозии на автомобили ударната вълна идва откъм резервоара, който обикновено се намира в задната част на колата, така че най-засегнат е гърбът на жертвата.

— Може би е пламнала инжекционната система. Тя е отпред.

Сам отново разгледа внимателно снимките.

— Може би.

Най-сетне угаси проектора и се върна до трупа на Саймън Викърс. Обходи с поглед всяка част от овъгленото тяло и се замисли за трудностите, с които щеше де се сблъска при тази експертиза.

Както личеше от снимките, цялото тяло бе осеяно със ситни парчета, които при експлозията се бяха стопили и се бяха слели с плътта на момчето. На места тъканите и мускулите бяха напълно унищожени и се подаваха оголените кости на скелета. И двата крака до колените липсваха, както и голяма част от дясната ръка. Устните му също бяха изгорели и се виждаха изненадващо запазените зъби, застинали в зловеща усмивка. Винаги зъбите бяха най-устойчиви на огъня. Понякога всичко останало изгаряше и единствено по тях можеше да се установи самоличността на жертвата, което водеше до арест на заподозрян.

Сам нагласи микрофона над главата си и започна да диктува:

— Шест и трийсет сутринта, понеделник, петнайсети декември хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Втора медицинска експертиза на тялото на Саймън Викърс. Цвят на кожата: бял, пол: мъжки, възраст: седемнайсет години, приживе физически здрав. Ръст: метър и седемдесет и пет; тегло седемдесет и три килограма.

Фред й подаде скалпела и тя изцяло се съсредоточи върху работата.

Най-сетне Ерик Чембърс стигна до върха на хълма, откъдето се виждаше къщата на Сам. Спря за миг да се наслади на панорамата, заради която си бе струвало да се изкачи до тук. Всичко изглеждаше чисто и свежо. Обичаше този пейзаж, но от години не бе виждал цялата околност покрита с бял плащ. При такова време обикновено би дошъл с колата си, но днес нещо необяснимо го бе накарало да излезе и да положи това усилие. Явно, разходката хареса и на кучетата. По шосето разстоянието бе осем-девет километра, но преките пътеки през полето го съкращаваха наполовина. Имаше много знаци за път с предимство и природата наоколо бе чудесна.