Найджел Маккрери - Паяжината

Сам бе избрала да живее на най-приятното място в областта. Въпреки любовта си към природата, Ерик знаеше, че има дни, в които тя добива суров и страховит образ. Но пейзажът бе великолепен, когато завали сняг, което се случваше често в Източна Англия, понякога дори при приятно време в други части на страната. Снегът по Коледа му носеше радост, защото бе част от очарованието на сезона. Извади от джоба си носна кърпа и изтри носа си, преди да извика кучетата, които напразно се опитваха да разровят бърлога на заек.

— Монти, Ромел, тук. Не се отдалечавайте.

Животните покорно изоставиха безценната дупка, втурнаха се надолу по хълма, въртейки опашки, и лапите им оставиха черни следи по снега.

Ерик Чембърс уви вълнения шал плътно около шията си, заби бастуна си в снега и закрачи след тях. След двайсет минути усилие най-после се озова до задната порта на Сам. Отвори я, подкани кучетата си да влязат в двора и отново пъхна резето. Пъстрата градина, изпълнена с ухания, които помнеше, сега бе покрита с бял килим от сняг и лед. Докато пристъпваше по пътеката, надникна през прозореца и потърси признаци на живот. Къщата изглеждаше пуста. Вдигна бастуна си и силно почука на вратата с посребрена дръжка. Все още хранеше плаха надежда, че Сам или сестра й, с която все още не се познаваше, си е у дома. Не чу отговор, но тъкмо когато се канеше да си тръгне, на прага се появи Уин.

— Мога ли да ви помогна?

Ерик Чембърс свали шапката си.

— Извинете, че ви безпокоя. У дома ли е доктор Райън?

— Не, съжалявам, на работа е. Ще се прибере късно.

— Разбирам. — Поколеба се за миг, чудейки се какво да каже. — Бихте ли й предали, че е наминал Ерик Чембърс. Живея в съседното село.

Уин кимна.

— В каква връзка я търсите?

— Нищо важно, просто се отбих да видя как вървят две издънки, които й дадох. — Посочи към градината с бастуна си. — Глупаво бе да се надявам, че ще си бъде у дома, но поне вие сте тук.

— Вие ли сте господинът, който ръководи компютърния клуб до църквата?

— Същият — кимна Ерик.

— Аз съм майката на Рики. Сестрата на Сам.

— Разбира се, извинявайте, не бях сигурен…

— Дали не съм чистачката? — Възрастният мъж се почувства засрамен. — Не се безпокойте. Не сте първият. Мнозина реагират така.

— Рики е умно момче, би могъл да постигне много — отбеляза той, за да компенсира обидата. — Поредният гений в Мрежата.

Уин стана по-приветлива. Човекът не изглеждаше опасен, а и очевидно бе премръзнал.

— Ще пийнете ли чаша чай, преди да тръгнете?

Ерик не искаше да й се стори нахален, но се възползва от възможността да си почине и да се сгрее.

— Ако старите ми кости не ви създават неудобство.

Тя му стори път да влезе.

— Ако бе неудобно, не бих ви поканила. Но оставете двамата малчугани на терасата. — Кимна към кучетата на Ерик.

— Разбира се, разбира се, те няма да имат нищо против. Ромел, Монти, постойте тук.

Двете животни изглеждаха объркани, но най-сетне застанаха в един ъгъл на верандата.

Уин преведе Ерик през кухнята до всекидневната.

Сам посвети доста време на експертизата на Саймън Викърс. Бавно и подробно огледа всичко по няколко пъти. Всяко становище в доклада на Тревър бе вярно, но въпреки това съмненията й, че е бил на погрешен път от самото начало, станаха още по-натрапчиви. Саймън Викърс не бе загинал при катастрофата, а бе убит. Тя знаеше, че ако надигне глава, без да е сигурна във фактите, ще си изпати. Имаше късмет, че на ранен етап от експертизата стигна до важно откритие. Щом приключи с последния цялостен оглед, се върна на оголения врат. Безспорно подезичната кост бе счупена. Под пряк външен натиск или с някакъв предмет — не бе сигурна, но определено травмата не бе получена при катастрофата. Сам бе извършвала аутопсии на стотици жертви на автомобилни злополуки, но никога досега не бе попадала на счупена подезична кост. Дори когато тялото е било изложено на внезапен удар или огън, тази кост оставаше невредима. Макар и да обмисли и други обяснения, единствената хипотеза, която изгради, бе, че Саймън Викърс е удушен. Както повечето патолози, тя би искала да разполага и с друго доказателство, за да убеди и най-недоверчивите. Но поради състоянието на тялото това бе невъзможно. Всички характерни признаци, като увреждането на тъканта на трахеята, синините и другите белези по гърлото и езика, както и травмите на ларинкса и щитовидната жлеза не можеха да бъдат установени, защото органите бяха унищожени от огъня.