Найджел Маккрери - Паяжината

— От него зависи. Доколкото те познавам, сигурно ще го придумаш да ти позволи.

Когато се отправи към вратата, Сам стана.

— Има ли още нещо?

Адамс изглеждаше озадачен.

— Търсил си ме тези дни.

— Лично е. Ще се обадя довечера.

Тя кимна с разбиране и проследи с поглед двамата детективи, докато излязоха от стаята. Осъзна, че макар да е сигурна, че Саймън Викърс е жертва на убийство, не ще успее лесно да убеди и другите, дори Адамс.

Както обикновено, Сам се прибра късно. През последните години й се струпваше все повече работа, защото поемаше допълнителни случаи, като този със Саймън Викърс, които винаги бяха трудни. Въпреки голямото напрежение, необичайната тишина я привличаше, както силната светлина привлича пеперудите вечер. Трескавият й ум изпитваше нужда да бъде насърчаван, а ежедневната рутина на професията й никога не бе достатъчно абстрактна, за да й донесе удовлетворение. Нищо не обсебваше вниманието й така, както странното и необикновеното.

Включи двойното предаване на джипа си и пое нагоре по неасфалтирания път към къщата си. Въпреки че най-сетне снегът бе престанал да вали, въздухът бе студен и земята бе скована от лед. Когато спря пред портата, чу леда да се пропуква под тежките колелета. Слезе от джипа и забеляза, че светлините на алармената система не се включват както би трябвало. Сам въздъхна. Това бе поредното дребно неудобство в живота й. Сега се налагаше да помни, че има още една грижа, но едва ли скоро щеше да намери време за нея.

Заключи джипа и се отправи към къщата. Миг преди да отвори вратата, вдигна поглед към ясното нощно небе. Просторът и чистият въздух на Норфолк бяха двете неща, с които тази област я бе пленила. До уединеното място, където бе къщата й, не достигаха вредни газове и нищо не скриваше звездния свод от погледа й. През лятото често лежеше в градината и се опитваше да разпознае видимите съзвездия, които проблясваха в мрака като пайети по огромна мантия. Понякога забелязваше огнена опашка на комета или метеоритен дъжд, озаряващ атмосферата. Бе прекарала часове в наблюдение на Хейл Боп, докато кометата бавно са придвижваше над нея и се открояваше сред другите небесни тела с дългата си ефирна опашка. Дори си бе купила телескоп, за да я види по-ясно. Гледката бе прекрасна, а мисълта, че е една от милионите хора по света, които наблюдават това явление, я бе накарала да се почувства незначителна.

Сам потърси ключовете си на лунната светлина. Най-сетне ги откри в единия от множеството странични джобове на чантата си, отключи и тръгна към хола.

Уин седеше на дивана и четеше списание на светлината на малък лампион. Вдигна глава, когато сестра й влезе в стаята.

— Доста се забави.

— Извинявай, знаеш как е.

Уин отново се съсредоточи върху списанието, с престорено безразличие.

— Вечерята ти е в печката от часове. Вероятно е малко изгоряла.

Сам преметна палтото си върху един стол и остави куфарчето си на пода.

— Извинявай, Уин. Имах напрегнат ден. По-късно ще хапна сандвич.

— Не мога да си обясня как успяваш да поддържаш тази стройна фигура.

Сестра й се отпусна на фотьойла срещу нея.

— С неуморна работа и градинарство.

Уин вдигна поглед.

— Днес намина един твой приятел.

Сам бе заинтригувана.

— Том?

Уин й се усмихна многозначително.

— Все още си падаш по онзи полицай, а?

Сам изведнъж се почувства неловко.

— Не, просто ми хрумна, че е бил той, щом се е обаждал… — Усети, че се изчервява, и извърна глава.

— Все едно, не беше възлюбеният ти полицай, а Ерик.

— Ерик Чембърс?

Уин кимна.

— Да, приятен човек. Дойде да види някакви издънки, които ти е дал през лятото. Интересуваше се как се развиват.

— В оранжерията са, мисля, че са добре. Изненадана съм, че не почака до пролетта. Дълго ли стоя тук?

— Влезе за малко. Сърце не ми даде да го отпратя, след като е бил толкова път, за да се види с теб.

Сам поклати глава.

— Вървял е пеша до тук! Някой ден ще го намерят премръзнал до смърт в полето. Мисля, че надценява възможностите на тялото си.

— Ти също не си даваш почивка. Изглеждаше доста разтревожен за случая, по който работиш.

— Саймън Викърс?

— Зададе доста въпроси за него.

— Бил е негов ученик.

— Да, така каза. Ходел е на сбирките в клуба.

— Който посещава Рики?

Уин кимна.

— Странно. Досега не е споменал нищо.

— Такива са младите, не ги е грижа за никого, освен за самите тях.