Найджел Маккрери - Паяжината

— Не бъди толкова сурова, Уин. Не мислиш ли, че би трябвало да каже нещо?

— Както и да е — продължи сестра й. — Трябва да те попитам нещо. Би ли имала нещо против, ако ние с Рики прекараме коледните празници при леля Мод в Харъгейт? Покани ни… навярно защото се чувства самотна.

Леля Мод бе сестра на майка им и живееше сама от преди пет години, когато бе починал съпругът й. Здравето й бе крехко и не можеше да пътува, така че ако желаеха да се видят с нея, трябваше да предприемат екскурзия на север. Въпреки че мисълта да прекара Коледа сама не й допадаше, Сам не дръзна да възрази.

— Нямам, разбира се. Сигурна съм, че Мод ще се зарадва. Кога заминавате?

— На Бъдни вечер. Ще се върнем на първи януари. — Уин долови тъга в очите на сестра си. — Защо не дойдеш с нас? Ще прекараме там само няколко дни.

Сам поклати глава.

— Твърде заета съм.

— Както обикновено.

Сестра й закърши ръце:

— Да. Но вие вървете, не се безпокойте за мен.

Силно почукване на входа прекъсна разговора им. Уин излезе в коридора и предпазливо отвори вратата.

— Здравей, Уин. Отдавна не сме се виждали.

Видя усмихнатото лице на Адамс.

— Е, като говорим за вълка…

Том се наведе и я целуна по бузата.

— Чудех се защо ушите ми горят. Тук ли е Сам?

Уин го погледна, преструвайки се на обидена.

— А аз си помислих, че си дошъл да видиш мен. В кухнята е.

Покани го да влезе. Докато вървяха по коридора, Сам извика:

— Кой е, Уин? О, здравей, Том. Каква приятна неочаквана изненада.

Той се приближи и я целуна.

— Е, радвам се, че е приятна за теб, Сам.

Уин напълни чайника и го сложи на горещия котлон. Том се приближи към фазана, окачен на кука в ъгъла, и леко го разклати.

— Откъде се сдоби с това, Сам? Не знаех, че ловният сезон е започнал. Дано не си се захванала с бракониерство.

Двете сестри отчаяно се спогледаха.

— Намерих го мъртъв до шосето. Стори ми се жалко да го оставя да изгние и го донесох у дома. Няма нищо нередно, нали?

Адамс кимна.

— Кога ще му направиш медицинска експертиза?

Сам се усмихна невинно и седна на масата. Гостът я последва.

— Е, какво толкова спешно те води насам в тази мразовита декемврийска вечер?

— Необходим ли е специален повод?

— Не, но от два дни насам си се опитвал да се свържеш с мен и не е нужно човек да е Шерлок Холмс, за да предположи, че има нещо по-сериозно от размяна на коледни картички.

Том се усмихна насила.

— Отначало имах намерение да те поканя на вечеря…

— А сега?

— Не съм се отказал от това, но бих искал и да попитам докога смяташ да насилваш нещата за Викърс.

— Разбирам. Ще ги „насилвам“, докато не те убедя, че Саймън Викърс е убит, а не е загинал при катастрофата.

— Не ти ли хрумва, че е възможно понякога да грешиш?

Сам се усмихна.

— Понякога, но не и в този случай.

Адамс поклати глава. Знаеше, че няма смисъл да я убеждава да се откаже.

— Изпрати ми копие от доклада си, за да го прегледам, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, но не затаявай дъх в очакване.

Сам бе доволна, че той не отхвърля категорично теорията й.

— Ще бъде готов едва след ден-два. Повечето от компютрите ни не работят както трябва. В момента инсталират нова програма.

Том се усмихна.

— При нас също. Изглежда, е някаква мода. Какво ще кажеш за събота вечерта?

— Не мисля, че ще завърша доклада си до тогава, а и…

Той я погледна с укор.

— За вечеря.

— О, извинявай. Да, с удоволствие. Благодаря.

— Ще те взема около осем часа.

Сам кимна.

— Чудесно.

Адамс стана и тя вдигна поглед.

— Все още не съм казала на Тревър, в момента е в Лондон. Бих искала да му обясня лично, ако нямаш нищо против.

— Добре. Късмет, мисля, че ще ти бъде нужен.

Тя потръпна. Знаеше, че е прав.

Сам реши да се срещне с Тревър час по-скоро, за да обсъдят откритието й. Вечерта бе опитала да се свърже с него, но бе успяла само да остави съобщение на телефонния му секретар. Дори сега, малко преди часа на срещата, не бе сигурна дали е приел поканата й за закуска. Бе предпочела уютния ресторант „Трейвърс“ край река Кем отвъд моста Мегдълийн пред тягостната атмосфера в болницата. Докато вървеше към колежа „Тринити“, кимна на пазача, който охраняваше входа на Ню Корт, и паркира на последното свободно място до стар и очукан черен мерцедес. Премина през малък двор и облицована с дърво аркада, отвъд която бе великолепният парк. Никога по-рано не го бе виждала покрит със сняг. Гледката бе неповторима и придаваше свежест дори на древните стени на колежа. Студентите бяха във ваканция и единствените следи сред снежната белота бяха стъпките на няколко преподаватели, възползвали се от правото си да прекосят градините за по-пряко. Това бе забранено на учещите и на други по-нисшестоящи, които трябваше да се придвижват само по пътеките. Сам заобиколи парка, за да стигне до улица „Тринити“, сви към Мегдълийн Бридж и стигна до ресторанта премръзнала и гладна.