Найджел Маккрери - Паяжината

— Тревър, така няма да стигнем до никъде, нека поговорим и се опитаме да изградим общо становище.

Той извади от джоба си банкнота от пет лири и сърдито я хвърли на масата.

— Задръж рестото.

Гласът му затрепери от гняв. Обърна се и с тежки стъпки се отправи към изхода. Сам бе полагала отчаяно усилие да запази спокойствие и сега се отпусна изтощена на стола си. Избегна погледите на другите клиенти, които внезапно бяха извърнали глави към нейната маса.

Срещата с Тревър съвсем не бе преминала според плана й. Вместо да го привлече на своя страна, го бе накарала напълно да се отчужди от нея. В интерес на истината, Сам се съмняваше, че ако бе подходила по друг начин, резултатът би бил различен. Все още бе сърдита на Том Адамс, че се е свързал с колегата й и го е предупредил за тази среща особено след като го бе помолила да не му се обажда. Навярно Тревър бе умувал цяла нощ. След като си бе тръгнал от ресторанта, тя бе побързала да плати сметката и бе оставила петте му лири като щедър бакшиш. Поне сервитьорката бе останала предоволна от развръзката.

Сам се върна по обратния път до Ню Корт и от там пое към Импингтън и дома на семейство Викърс. Беше се поколебала дали да не ги уведоми по телефона за резултата от експертизата, но реши, че заслужават поне да им го съобщи лично. Надяваше се, че Том Адамс и подчинените му не са я изпреварили. Спря пред портата им, скочи от рейндж ровъра и щом стигна до входната врата на къщата, енергично почука на PVC дограмата. За миг никой не отвори и тя съжали, че не бе позвънила по телефона да провери дали са си у дома. Тъкмо когато се канеше да си тръгне, на прага се показа мистър Викърс.

— Доктор Райън! Съжалявам, чистех сняг в задния двор. — Втренчи поглед в сериозното й лице. — Имате новини за нас?

— Да.

Мъжът не помръдна и не откъсна очи от нея, сякаш търсеше знак или очакваше да му съобщи резултата на прага. Но Сам нямаше намерение да го изрича на всеослушание.

— Мога ли да вляза?

Молбата й го стресна и той й стори път.

— Разбира се, извинявайте. Изгарям от нетърпение да чуя какво сте открили.

Тя влезе във всекидневната, където предполагаше, че ще завари мисис Викърс. В стаята нямаше никого.

— Съпругата ви не е ли у дома?

— Не, отскочи до магазина. Ще се прибере след малко. Заповядайте, седнете.

Сам се настани на едно кресло срещу телевизора, върху който бе снимката на привлекателния младеж. Лицето му сякаш я умоляваше да говори. Долови напрежението на баща му.

— Това, което дойдох да ви кажа, ще бъде тежък удар за вас и съпругата ви. Да почакаме ли, докато си дойде, за да го чуете заедно?

Мистър Викърс поклати глава.

— Не, предпочитам да го споделите сега. На Една трябва да й бъде съобщено по деликатен начин. Нали разбирате?

Сам кимна и най-сетне промълви:

— Мисля, че Саймън е убит.

Мистър Викърс остана вцепенен за миг, опитвайки се да проумее смисъла на разтърсващите й думи. Хвърли поглед към снимката на сина си.

— Казах ти, че справедливостта ще възтържествува, Саймън. Няма отново да те разочароваме.

Явно бе изпълнен с противоречиви чувства. Беше се надявал да чуе именно това, но сега, когато подозренията му се потвърдиха, изчезна и последната надежда всичко да се окаже просто лош сън, от който след миг ще се събуди. Обърна се към Сам с насълзени очи.

— Извинете, новината е шокираща, навярно разбирате. Изживяваме истински кошмар. Имате ли деца, доктор Райън?

Тя поклати глава.

— Не.

— Когато се родят, сякаш сключвате договор: те ви носят радост, а вие обещавате да се грижите за тях и да им осигурите най-добрата възможност за щастлив живот. Аз не изпълних своя дълг, не успях да го опазя. Единственото, което мога да сторя сега, е да потърся изкупление на вината си, но не съм сигурен дали ще го получа.

— Нямате никаква вина. Той не е бил дете, а млад мъж. Настъпва момент, в който младите трябва да бъдат оставени да намерят собственото си Аз. Не бихте могли да сторите нищо, за да го спасите. Единственият отговорен за смъртта му е онзи, който го е убил.

Сам не бе сигурна, че думите й достигат до съзнанието му, но се надяваше да помогнат. Навярно се чувстваше неловко заради сълзите си. Мистър Викърс бе от поколение, възпитавано, че всеки емоционален изблик е проява на слабост. Баща й, който, ако бе жив, би бил малко по-възрастен от него, имаше същите разбирания и макар и Сам да знаеше, че я обича, рядко й го казваше. Това бе едно от нещата, които терзаеха майка й дори на смъртното й легло.