Найджел Маккрери - Паяжината

— Имаше само един близък приятел.

— Кой беше той?

— Доминик.

— Доминик Пар?

Мистър Викърс кимна, явно изненадан.

— Откъде познавате Доминик?

— Не го познавам. Преподавателят на сина ви е мой приятел, спомена, че с Доминик са били близки. Случайно да имате адреса му?

— Някъде в Милтън. Ще го намеря.

— Не е спешно. Позвънете ми, когато откриете адреса.

— Или Доминик идваше тук, или Саймън ходеше у тях. През повечето време бяха неразделни. Но не съм го виждал след смъртта на Саймън. Би трябвало да намине, не мислите ли?

Сам му се усмихна със съчувствие.

— Бих искала да зная и за екскурзиите, на които е ходил синът ви от две години насам, както и за клубовете и организациите, в които е членувал. Ако наскоро се е случило нещо необичайно, дори и тогава да не ви е направило особено впечатление, споделете го.

Мистър Викърс кимна.

— Няма проблем, но вероятно ще отнеме ден-два.

— Не се безпокойте. Предпочитам да не бързате, за да не пропуснете нещо. Накрая, бихте ли имали нещо против да надникна в стаята на Саймън?

Мистър Викърс не възрази.

— Разбира се, щом смятате, че би било от полза.

Стаята на момчето бе просторна и забележително подредена за тийнейджърска бърлога. По стените висяха множество плакати и снимки, но с изключение на голям постер на „Гънс ’ен Роузис“ и още един на футболен клуб „Кеймбридж Юнайтед“, повечето бяха свързани с прояви на екологични организации. Централно място заемаше компютърът. Бе голям и навярно доста скъп.

— Изглежда мощен.

Мистър Викърс кимна.

— От най-добрите, които се намират на пазара, или поне така твърдеше Саймън. Не разбирам много от тези неща.

— Сам ли си го купи?

— Не, нямаше много пори, само джобните, които му давахме, и колкото припечелваше от работата си в събота. Подарихме му го за рождения ден и беше истински доволен.

Сам се усмихна и докосна клавиатурата.

— Щедър подарък. Беше ли включен в Мрежата?

— О, да. Веднага го свързахме. Прекарваше часове в контакти с хора от къде ли не и в разпечатване на информация.

— Сигурно е струвало доста?

Мистър Викърс сви рамене.

— Имахме отделна телефонна линия и сам плащаше сметката. В интерес на истината, не зная колко му е струвало.

— Споменахте, че не е разполагал с много пари?

— Изглежда, са му стигали, защото никога не е искал допълнително от нас.

— Къде работеше?

— В „Макдоналдс“, онзи в града.

Сам вдигна поглед.

— Странно място за природозащитник.

— Предполагам, че парите са му били нужни.

Тя кимна, но все още не бе напълно убедена.

— Племенникът ми също работи там. Навярно са се познавали.

— Саймън ходеше само в събота и понякога в неделя.

— А Рики е от постоянния персонал.

— Все пак е по-добре от никаква работа.

Сам бе трогната от тактичността му.

— Бих искала да прегледам набързо някои от файловете в компютъра, ако не възразявате, и да направя снимки на стаята.

Мистър Викърс смутено кимна.

— Добре, щом ви се струва уместно.

— Благодаря.

Тревожно я наблюдаваше, докато Сам оглеждаше стаята, за да реши кое си струва да заснеме. Насочи апарата към плакатите, компютъра, етажерката с книги и всичко останало, което привлече вниманието й, дори и да не бе сигурна защо. Най-дълго се спря на голям лист, изрисуван на ръка с различни насекоми и животни от муха до котка. Под някои от тях Саймън бе написал имена. Тя прочете неговото собствено под гигантска муха. Под рисунката на пчела бе името Доминик, вероятно на Доминик Пар, но най-озадачена бе от надписа „Рики“, под огромна мравка. По няколко пъти фотографира в близък план мухата и пчелата и запълни останалите пози с множество снимки на мравката.

След като прибра апарата в чантата си, седна пред компютъра и го включи. На екрана се появи знакът на „Уиндоус“ и информацията, че има три непрочетени съобщения. Бързо раздвижи мишката, но се появи правоъгълник за парола. Сам унило се отпусна на стола. Трябваше да се досети, че момчето е съставило код за достъп до файловете си. Ако системата бе подобна на нейната, щеше да има три възможности да налучка паролата, след което компютърът автоматично щеше да се рестартира. Може би кодът се състоеше от шест-седем символа, което означаваше, че възможните комбинации са хиляди. Не знаеше откъде да започне. Втренчи поглед в екрана, сякаш очакваше да стане чудо и да се сдобие с нужната информация. Най-сетне набра „Муха 123“ и зачака. След няколко мига се изписа съобщението: „Неверен код, опитайте отново“. Нямаше реален шанс да налучка паролата. Обърна се към Викърс.