Найджел Маккрери - Паяжината

— Какъв концерт?

Преподобният Андрюс сложи ръка на рамото му.

— Не ти ли казах за това? Е, явно има за какво да си побъбрим.

Хвърли поглед към Едмънд Муър.

— Снимали ли сме хора, пиещи чай?

Муър го погледна с укор. Андрюс явно си взе бележка.

— Най-добре е да се откажем от това. — Отново съсредоточи вниманието си върху Чембърс. — Слушай, Ерик, ако имаш още работа, бих могъл аз да се заема с чая, докато свършиш. Нали все още държиш ключа на същото място?

Ерик спря и се облегна на дръжката на метлата.

— Е, явно няма да ме оставите на мира, докато не си изпросите почерпка. Да слагаме чайника.

Повика двете си кучета, които игриво тичаха нагоре-надолу по улицата, ровеха в снега и се прескачаха като кутрета.

— Монти, Ромел, тук, време е за чай.

Заедно се втурнаха към портата с радостен лай, следвани от преподобния Андрюс, стопанина им и Едмънд Муър.

Щом влязоха, Ерик покани гостите си във всекидневната, а той се отправи към кухнята да сложи чайника. Бе човек на навика и не обичаше изненадите или каквото и да е друго, което би го принудило да наруши ежедневната си рутина. Но понякога възникваха непредвидени обстоятелства. Когато водата кипна, изведнъж в кухнята нахлу студен вятър. Явно някой от двамата му гости, бог знае защо, бе отворил прозореца и топлината бе избягала от стаята. Наля чая, сложи чашите на поднос и запристъпва към всекидневната. За негова изненада, не бе отворен прозорецът, а остъклените врати на терасата в далечния край. Стрелна Муър с поглед.

— Кой ги отвори, по дяволите?

Видеооператорът съсредоточено разглеждаше изящна порцеланова фигурка, която заемаше централно място върху един от шкафовете в стаята. Дори не извърна глава към него.

— Преподобният. Видя някакво растение, от което би искал да му дадете издънки.

Ерик остави подноса и се втурна към вратите. Свещеникът бе приклекнал до рододендроновия храст и разчистваше снега под него. Домакинът закрачи натам с разтуптяно сърце и пламнали от гняв страни. Не биваше да издава безпокойството си, но му костваше голямо усилие да се владее.

— Мога ли да ви попитам какво правите, по дяволите?

Андрюс се изправи и втренчи поглед в почтения мирянин, изненадан от агресивния му тон. Живееше в селото отскоро и не бе сигурен какво е мнението на Чембърс за него, но досега не го бе виждал да избухва.

— Извинявай, Ерик, нямах намерение да нахалствам, просто гледам.

Възрастният мъж осъзна, че го обзема паника, и се постара да я прикрие.

— Простете, отче, това е любимото ми растение и се страхувам да не го загубя.

Андрюс се усмихна.

— Няма причина да се безпокоиш, Ерик, внимателен съм. Явно си роден за градинар. Истинско чудо е, че този храст е оцелял върху толкова неплодородна почва. Как го постигна?

Домакинът енергично поклати глава, вместо да отвърне на комплимента. Чувстваше се неловко.

— Нямам представа, би трябвало да попиташ майка ми, тя го посади преди години. Просто го поддържам, това е. През пролетта наистина е красива гледка.

Преподобният изглеждаше впечатлен.

— Явно си наследил уменията си от нея. Аз от години се опитвам да захвана такова растение, но не се получава. — Ерик се усмихна насила и викарият продължи: — Имаш ли нещо против да взема проби от почвата? Може би това ще ми помогне да стигна до отговорите, които търся.

— Моментът не е подходящ, отче. Ще ви донеса, когато снегът се стопи.

— Е, ако обещаеш, засега ще се откажа, но ти завиждам.

Ерик Чембърс смени темата.

— Чаят ви ще изстине, отче. Освен това искам да ми разкажете за концерта, за който споменахте.

Андрюс му се усмихна.

— Имаш право, Ерик. Да влезем.

Доминик Пар живееше в малкото невзрачно имение „Бъруик“ в Милтън. Сам паркира пред къщата и пристъпи към входната врата. Решително позвъни и зачака. След няколко мига отново натисна бутона и този път го задържа по-дълго. Долепи ухо до вратата в очакване да долови признаци на живот, но не чу нито звук. Голямата дървена порта отстрани бе залостена. Докато вървеше обратно към колата си, тя вдигна поглед към прозорците на горния етаж и видя едно от пердетата да трепва, сякаш раздвижено от нечия невидима ръка. Продължи да се взира в прозореца, но не последва друго раздвижване. Миг преди да потегли, видя жена на средна възраст да свива по пътя към къщата. Едва влачеше две тежки пазарски чанти. Остави едната от тях и докато търсеше ключа в портмонето си, Сам се приближи и я заговори: