— Точно така.
— Явно си много пестелив.
Доминик кимна.
— Не харча за нищо друго.
Сам се върна на съществения въпрос:
— Саймън каза ли ти, че няма да дойде?
Момчето поклати глава.
— Връзвал ли ти е тенекия по-рано?
— Два пъти…
— Но обикновено те предупреждаваше?
— Да. Помислих, че е болен или нещо подобно.
— Не му ли позвъни да провериш какво става?
— Не, не ползвахме телефон, разменяхме съобщения по електронната поща. Така беше по-интересно. Впрочем, какъв смисъл имаше? На следващия ден щяхме де се видим в колежа и сам щеше да ми обясни.
— В колко часа го очакваше?
— Малко след дванайсет, в обичайния час.
— Не е ли късно?
— Нощем Мрежата не е претоварена и достъпът до сайтовете е по-лесен.
Сам кимна.
— Кога разбра, че е загинал?
— Когато се прибрах от лекции. Не дойде, но помислих, че е болен, както вече ви казах. Проверих съобщенията си и понеже нямаше нито едно от него, аз му изпратих две.
„Ето от кого са“, помисли си патоложката.
Доминик продължи:
— После една стара клюкарка от махалата дойде и каза, че е чула в репортаж по радиото, че Саймън е мъртъв. Отначало не й повярвах. Тя често говори измислици. Знаех, че Саймън не е крадец. Не можеше дори да шофира, още по-малко да задигне кола. Отидох с колелото си до тях…
— Мистър Викърс твърди, че не те е виждал след смъртта на Саймън.
— Не влязох. Отвън имаше полицейска кола и това ми бе достатъчно.
— Какво мислиш за версията, че е убит?
— Струва ми се по-правдоподобна, въпреки че кой би пожелал смъртта на Саймън? Всички го харесваха. Зная, че за покойниците се говорят само хубави неща, но за него е вярно.
— Нямаше ли врагове?
— Поне доколкото зная. Както ви казах, всички го харесваха. Беше приветлив, открит.
— Но ти си бил най-близкият му приятел.
— Да, бях.
Доминик изглеждаше горд от този факт.
— Значи си го познавал добре?
— Да, доста добре — кимна той.
— Мислиш ли, че е бил способен да открадне кола?
Момчето решително поклати глава.
— Не, не мисля. Мразеше проклетите машини, затова ходехме навсякъде с колелата си.
— Когато бях у Саймън, опитах да прегледам някои от файловете му, но са защитени с код. Случайно да го знаеш? Важно е.
Доминик поклати глава.
— Съжалявам, нямам представа. Пазеше тези неща в тайна.
Необяснимо защо, Сам бе убедена, че лъже. Трябваше да бъде предпазлива.
— Някакво предположение?
Тийнейджърът отново поклати глава.
— Не.
— Щом сте били толкова добри приятели, защо ме лъжеш? Знаеш кодовете на Саймън, а не ми ги казваш.
Ставаше все по-неспокоен.
— Не зная нищо, честна дума. Наистина бяхме приятели, но той не споделяше всичко с мен.
— За компютрите е споделял.
— Не, не всичко. Пазеше доста неща в тайна.
— И на полицията ли ще разкажеш същата история, когато те потърсят?
— Разбира се, защо не? Това е самата истина.
Сам извади снимката на мухата, която бе направила в стаята на Саймън, и му я показа.
— Имаш ли представа какво е това?
Момчето я погледна и веднага й я върна.
— Муха. Името на Саймън в Мрежата.
Сам бе озадачена.
— Защо си е измислил такова име?
— Ако някой иска да се включи в чат, без да разкрива самоличността си, се представя под псевдоним, зад който се крие, когато влиза в Мрежата. Всеки желаещ да се свърже с него изпраща съобщение на това име. То е нещо специално.
Тя започна да разбира.
— И затова Саймън е избрал название на насекомо?
Доминик кимна.
— Да, затова.
— Твоят псевдоним е Пчела, нали?
Погледът му издаде безпокойство.
— Точно така. Откъде знаете?
Сам му подаде снимката на пчелата.
— На компютъра ти е залепена същата картинка.
Остана загледан в рисунката няколко мига, преди да й я върне. Показа му мравката.
— Знаеш ли кой носи това име?
Момчето поклати глава.
— Не, нямам представа.
— Странно, защото Рики те познава. Видях го да изписва адреса ти на моя компютър. Името Рики Копсън говори ли ти нещо?
Тийнейджърът бързо смени тактиката.
— Да, познавам го, посещава клуба. Свястно момче.
— Но беше забравил, че псевдонимът му е Мравка?
— Сега си го спомних, за момент бе изхвръкнал от ума ми. Зная толкова много имена, че понякога ги забравям. Откъде го познавате?
— Аз съм леля му.
Още по-смутен от преди, Доминик кимна.
Сам бе обзета от тревога. Явно криеше нещо, но какво ли?
— Кой е Паяка?
Щом чу това име, момчето пребледня.
— Нямам представа. Не съм чувал за него.
Читать дальше