Найджел Маккрери - Паяжината

— Точно така.

— Явно си много пестелив.

Доминик кимна.

— Не харча за нищо друго.

Сам се върна на съществения въпрос:

— Саймън каза ли ти, че няма да дойде?

Момчето поклати глава.

— Връзвал ли ти е тенекия по-рано?

— Два пъти…

— Но обикновено те предупреждаваше?

— Да. Помислих, че е болен или нещо подобно.

— Не му ли позвъни да провериш какво става?

— Не, не ползвахме телефон, разменяхме съобщения по електронната поща. Така беше по-интересно. Впрочем, какъв смисъл имаше? На следващия ден щяхме де се видим в колежа и сам щеше да ми обясни.

— В колко часа го очакваше?

— Малко след дванайсет, в обичайния час.

— Не е ли късно?

— Нощем Мрежата не е претоварена и достъпът до сайтовете е по-лесен.

Сам кимна.

— Кога разбра, че е загинал?

— Когато се прибрах от лекции. Не дойде, но помислих, че е болен, както вече ви казах. Проверих съобщенията си и понеже нямаше нито едно от него, аз му изпратих две.

„Ето от кого са“, помисли си патоложката.

Доминик продължи:

— После една стара клюкарка от махалата дойде и каза, че е чула в репортаж по радиото, че Саймън е мъртъв. Отначало не й повярвах. Тя често говори измислици. Знаех, че Саймън не е крадец. Не можеше дори да шофира, още по-малко да задигне кола. Отидох с колелото си до тях…

— Мистър Викърс твърди, че не те е виждал след смъртта на Саймън.

— Не влязох. Отвън имаше полицейска кола и това ми бе достатъчно.

— Какво мислиш за версията, че е убит?

— Струва ми се по-правдоподобна, въпреки че кой би пожелал смъртта на Саймън? Всички го харесваха. Зная, че за покойниците се говорят само хубави неща, но за него е вярно.

— Нямаше ли врагове?

— Поне доколкото зная. Както ви казах, всички го харесваха. Беше приветлив, открит.

— Но ти си бил най-близкият му приятел.

— Да, бях.

Доминик изглеждаше горд от този факт.

— Значи си го познавал добре?

— Да, доста добре — кимна той.

— Мислиш ли, че е бил способен да открадне кола?

Момчето решително поклати глава.

— Не, не мисля. Мразеше проклетите машини, затова ходехме навсякъде с колелата си.

— Когато бях у Саймън, опитах да прегледам някои от файловете му, но са защитени с код. Случайно да го знаеш? Важно е.

Доминик поклати глава.

— Съжалявам, нямам представа. Пазеше тези неща в тайна.

Необяснимо защо, Сам бе убедена, че лъже. Трябваше да бъде предпазлива.

— Някакво предположение?

Тийнейджърът отново поклати глава.

— Не.

— Щом сте били толкова добри приятели, защо ме лъжеш? Знаеш кодовете на Саймън, а не ми ги казваш.

Ставаше все по-неспокоен.

— Не зная нищо, честна дума. Наистина бяхме приятели, но той не споделяше всичко с мен.

— За компютрите е споделял.

— Не, не всичко. Пазеше доста неща в тайна.

— И на полицията ли ще разкажеш същата история, когато те потърсят?

— Разбира се, защо не? Това е самата истина.

Сам извади снимката на мухата, която бе направила в стаята на Саймън, и му я показа.

— Имаш ли представа какво е това?

Момчето я погледна и веднага й я върна.

— Муха. Името на Саймън в Мрежата.

Сам бе озадачена.

— Защо си е измислил такова име?

— Ако някой иска да се включи в чат, без да разкрива самоличността си, се представя под псевдоним, зад който се крие, когато влиза в Мрежата. Всеки желаещ да се свърже с него изпраща съобщение на това име. То е нещо специално.

Тя започна да разбира.

— И затова Саймън е избрал название на насекомо?

Доминик кимна.

— Да, затова.

— Твоят псевдоним е Пчела, нали?

Погледът му издаде безпокойство.

— Точно така. Откъде знаете?

Сам му подаде снимката на пчелата.

— На компютъра ти е залепена същата картинка.

Остана загледан в рисунката няколко мига, преди да й я върне. Показа му мравката.

— Знаеш ли кой носи това име?

Момчето поклати глава.

— Не, нямам представа.

— Странно, защото Рики те познава. Видях го да изписва адреса ти на моя компютър. Името Рики Копсън говори ли ти нещо?

Тийнейджърът бързо смени тактиката.

— Да, познавам го, посещава клуба. Свястно момче.

— Но беше забравил, че псевдонимът му е Мравка?

— Сега си го спомних, за момент бе изхвръкнал от ума ми. Зная толкова много имена, че понякога ги забравям. Откъде го познавате?

— Аз съм леля му.

Още по-смутен от преди, Доминик кимна.

Сам бе обзета от тревога. Явно криеше нещо, но какво ли?

— Кой е Паяка?

Щом чу това име, момчето пребледня.

— Нямам представа. Не съм чувал за него.